Старобългарски речник
дѹшетьлѣньнъ 
дѹшетьлѣньнъ -ꙑ прил Душегубен; който погубва, съсипва душата ва раꙁбо(нк)ь вьпадь. погꙋбхь ѡ(ка)ѣньн ꙋмомь.  лꙋтѣ ѣко ꙋранв. дшѫ аꙁьвень бль.  с[!]лежю нагь. на жтеснѣ(мь) пѫт. ере же вдѣв мѧ несцѣльнаго. прꙁрѣвь прѣꙁрѣ мене. левгть же пак не трьпѫ дшетлѣньн болѣꙁьн.  т вьꙁрѣвь мѧ ммоде ТФ 8б 21—22 Изч ТФ дѹшетлѣньнъ Вж. при дѹша тьлѣньнъ Нвб