Старобългарски речник
плѣнт 
плѣнт -плѣнѭ -плѣнш св Пленя някого, взема в плен падѫтъ въ остр меа.  плѣнен бѣдѫтъ въ ѩꙁꙑкꙑ вьсѧ М Лк 21.24 З дастъ ѩ вь млостъ. прѣдъ вьсѣмі плѣньшім ѩ СП 105.46 въꙁіде на вꙑсотѫ плѣнілъ есі плѣнъ СП 67.19 ꙇ с органꙑ вьꙁѧшѧ. егда ѩ плѣншѧ К 7а 35—36 хотѣаше плѣнт неꙿствааго С 473.2 Прич. мин. деят. като същ. плѣн҄енꙑ αἰχμάλωτος Пленен, заловен, похитен плѣн҄енꙑмъ рабомъ ꙁбавтел҄ь. прде С 251.24—25 плѣн҄ьше, плѣнвъше м мн οἱ αἰχμαλωτεύσαντες Пленителите, тези, които са пленили; похитителите обѣсхомъ оръганꙑ нашѩ. ѣко тѹ въпросшѩ насъ плѣньшеї нꙑ. ї ведъшеї нꙑ пѣнѣ СП 136.3 тѹ бо сѧтъ въпросішѧ насъ. плѣньшеі нꙑ. поіте намъ отъ словесъ пѣсньнꙑхъ К 7а 38—39 Срв. С418.28—29 де вь вавулонъ нъгда  тѹ глаголаахѫ плѣнвъш тꙙ. съпоте намъ пѣснь господьнѫ С 418.18 М З СП К С Гр αἰχμαλωτίζω αἰχμαλωτεύω плѣніт Вж. при плѣнꙗт Нвб