Старобългарски речник
клѧт сѧ 
клѧт сѧ -кльнѫ сѧ -кльнеш сѧ несв 1. Кълна се, давам клетва, заклевам се не клѧт сѧ отънѫдъ н нбмь ѣко прѣстолъ естъ бж М Мт 5.34 З онъ же наѧтъ ротт сѧ  клѧт сѧ М Мк 14.71 З клѧтвоѭ еѭже клѧтъ сѧ. къ авраамѹ отцю нашемѹ дат намъ М Лк 1.73 З едноѭ клѩсъ сѩ свтмъ моімъ СП 88.36 вьсъ денъ поношаахѫ м враѕ моі.  хвалѩщ сѩ мноѭ. клънѣахѫ сѩ СП 101.9 аще которꙑ бѣлорꙁець. скѫпост рад клънетъⷭ҇. лютѣ ѣко. да дастъ нщмъ мѣне свое СЕ 104a 13 клꙙ же сꙙ мѫжъ тъ продавъшмъ тѣлеса С 270.29—30 2. Прич. сег. деят. като същ. кльнꙑ сѧ м ед ὁ ὀμόσας Този, който се кълне; който дава клетва клънꙑ сѧ ѹбо олтаремь кльнетъ сѧ мь  сѫштм връхѹ его М Мт 23.30 ЗI. Срв. Мт 23.21 М, ЗI;Мт 23.22 М ЗI въ лъж клѧт сѧ ἐπιορκέω Давам лъжлива клетва, лъжесвидетелствам ѣко реено бꙑⷭ҇ древьнмъ. не въ лъжѫ клънеш сѧ. въꙁдас же гв клѧтвꙑ твоѩ М Мт 5.33 З М З А СК СП СЕ С Гр ὄμνυμι ἐξόμνυμαι Вж. при клѧт Нвб