Старобългарски речник
клѧт 
клѧт -кльнѫ -кльнеш несв 1. Кълна, проклинам, ругая аще кꙿто клѧтъ бѫдеⷮ҇. ꙇ молтъ. сѧ сотонамъ. ꙇл ꙇмена мъ. твортъ лска СЕ 105b 1  лепдонъ го наꙙ клꙙт С 138.2 благословествте а не кльнѣте С 346.25 2. Прич. сег. деят. като същ. кльнꙑ м ὁ καταρώμενος Този, който кълне, който проклина; кълнящият, проклинащият любте врагꙑ вашѧ. благслвте клънѫштѧѩ вꙑ М Мт 5.44 З, А, СК. Срв.Лк 6.28 М, З;СЕ 89b 2—3 ѣко блщі его наслѣдѩтъ ꙁемлѭ. клънѫщеї же его потрѣбѩтъ сѩ СП 36.22 благословестꙙштї бо го благословешен сѫтъ. а клънѫшт го проклꙙт С 319.30 аште л не можеш благословт клънѫштааго. помль т понѣ то ѹправ С 380.24 М З А СК СП СЕ С АН Гр καταράομαι Нвб кълна [се] ОА ВА АК НТ Дюв НГер ЕтМл БТР АР ДА