Терминологичен Речник
стьство  
стьство -а ср I. триад. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . Единството е по природа присъщо на лицата на Св. Троица. Православното учение се издига над едностранчивостта на ученията на юдаизма и елинизма, като приема полезното в тях – от юдейството взима единството на природата, а от елинизма разделението на ипостасите: ѡбою бо ꙁборѹ ересю пребывать требованое ѿ ждовьска раꙁѹма естьственое дньство а отъ елньства ѹпостасьмъ раꙁдѣль ЙЕ Бог 46a 3 – 7 Разделението е неприсъщо на Божествените Лица. Ние казваме, че ипостасите са съвършени, за да не мислим съставност в Божествената природа, защото съставността е начало на разделението: съврьшены ѹбо постас г͠лемъ да не сълогъ о б͠жьствьнѣмь раꙁумѣваемъ естьствѣ съложене бо сть наало растѹпленю ЙЕ Бог 75a 6 – 75b 4 Сем. гн. богъ, троца, сѫщьство, дносѫщьство, хотѣнь, нравъ, сла, дѣство II. богоп. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . При Бога е непознаваема. Това, че Бог съществува, е ясно, но ние не можем да знаем що е Той по своята същност и природа: ꙗкоже ѹбо сть в͠ъ, ꙗвѣ есть. а ьто сть сѹщьствъмь л естьствомь, недовѣдомъ н домꙑслмъ намъ сть ЙЕ Бог 30b 1 – 4 Сътворявайки човека, Творецът залага в неговата природа способността да познава съществуването на Бога: творꙗ ловѣка въ естьствѣ емѹ даꙗ раꙁѹмъ вѣдѣт ꙗко сть б͠ъ ЙЕ Бог 15b 5 – 7 Сем. гн. сѫщьство, ловѣкъ, дѹша, ѧсть, сла, мꙑсльно, ѹмъ, словесьно, раꙁѹмѣнь, вѣдѣнь, ꙁвол҄ень, мꙑсль, самовластьно III. ангел. Природа [на ангела] ( φύσις, εως, ἡ ) . Ангелът е непознаваем – ейдосът, съставляващ неговата същност, и определението му се знаят само от Твореца. Затова той може единствено да бъде описван – като същност разумна, вечно подвижна, свободна, безтелесна, служеща на Бога, по благодат получила безсмъртна природа: аньгелъ ѹбо есть сѹщьство раꙁѹмно, прсношьствено самовластьно бесплътьно б͠ѹ слѹжꙗ, даръмь въ естьствѣ бесъмьрть премъ. егоже сущьства вдъ ѹставъ еднъ творьць вѣсть ЙЕ Бог 104b 8 – 105а5 Сем. гн. сѫщьство, анг҄елъ, бесъмрьть, вдъ ѹставъ IV. христ. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . Относно двете природи в Христос: сꙑ бо б͠ъ съврьшенъ естьствъмь бꙑсть естьствъмь л͠вкъ съврьшьнъ тъжде ЙЕ Бог 230b 7 – 231a 1 н ѿ б͠ж(с)твьнаго свого естьства  еже сть прꙗлъ ͠лвьско естьство, едно естьство съврьшвъ съложьно ЙЕ Бог 231b 4 – 7 В своята ипостас Христос съдържа пълнотата на Божията и на човешката природа, поради което има плът и възкръсва пред очите на апостолите и ангелите:  аще не б плътѣнъ былъ. то аплⷭ  аг͠гл кого вдѣшѫ въск͠рсша.  на нбсⷭа въсходѧща. нѫ съ г͠ъ брате двѣ естⷭва мы.  въ едно ѹпостас съвръшєнъ єⷭ б͠ъ,  съвръшенъ л͠вкъ ЙЕ Пр 247б 4–9 Син. сѫщьство, дносѫщь Сем. гн. богъ, ловѣкъ V. онтол. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . [1.] Основна форма на причинността в света. За всичко ставащо в него причина е или Бог, или необходимостта, или природата, или случаят, или спонтанността: ѿ бывающхъ всѣхъ л б͠а г͠лють вновьна суща л нѹжда л мармен л стьство л лѹа л самобытье ЙЕ Бог 194b 2 – 5 [2.] Движението е основна характеристика на природата. То я прави подобна на времето: Неговите моменти (минало, настояще и бъдеще), подобно на сетивното, са в непрестанен поток. Миналото вече не е ли изчезнало, а онова, което ще настъпи, все едно, в него ние не сме, а това, в което сме, не го усещаме как отлита. Такава също е и природата на възникващите неща – те или растат, или западат и изсъхват, но да останат винаги едни и същи е невъзможно: а  не сѫтъ л така лѣта с? не ѹ бѫдѫтъ мнѫла, даже погꙑбнѫтъ, а мѹ же стъ прт, то днако нѣсмъ въ нхъ, а въ нхъ же смъ, то не [ѹ]  ѹюмъ хъ, даже отъбѣгнѫтъ. такожде  бꙑваѭщхъ стьство стъ, л растꙑ вьсѣко, л въспѧть грѧдꙑ  ѹсꙑхаѩ; а же бо прсно днако стоꙗт, то того не матъ ЙЕ Шест 17c 7 – 25 Сем. гн. богъ, творьць, вна, нѫжда, врѣмѧ, годъ, лѹа, самобѫдѫще, самобꙑть, бꙑваѭще VI. гносеол. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . Някои преувеличават значението на изучаването на природата на небето, на неговото битие, въртене, форма, род и произход: тъ тъѭ небесьно бꙑт  стьство  врьтѣн  обраꙁъ съкаꙁаѭще, како мѹ стъ стьство  родъ ЙЕ Шест 49c 12 – 18 Ключът на познанието е в човека. Той е образ на целия свят (микрокосмос). Затова присъщото на философията търсене на истината за естеството и пораждането на всичко съществуващо трябва да изхожда от самопознанието: льма же флософ подоба стъ стнꙑ скат, да сѫщꙗ вьсего ѹвѣстъ стьство  родъ, како стъ, то трѣбѣ мъ бѣ въꙁскат о свомь стьствѣ  сѫщ т тъгда пꙑтат о но твар  послѣдт, какъ стъ родъ ѩ ЙЕ Шест 49d 10 – 23 VII. психол. Природа ( Ø ) – предмет на ума, който е енергия на душата, с чиято помощ без никакво разстояние схващаме природата на нещата: а ѹмъ дѣство стъ дѹш, нъ бръꙁо  беꙁъ нѣкакого растоꙗнꙗ прмлѧ вещьно стьство стньнꙑхъ ЙЕ Шест 231c 7 – 12 (Ø) С негова помощ познаваме единството и общността на природата: раꙁумѣвамъ бо ѹмъмь ꙗко петръ  павьлъ тогожде стества сть  ѡбьще дно мате стьство ЙЕ Бог 77a 1 – 4 По своята природа умът е едно със словото. Различието им е в това, че субстрат на словото е въздухът: по стьству дно сы но сть подъложенымъ ЙЕ Бог 41b 5 sq VIII. ет. Природа ( φύσις, εως, ἡ ) . Обновимата човешка природа: еще же ожлт сѧ  поновт стьство ЙЕ Бог 223b 5 – 6 Син. сѫщьство, тварь Сем. гн. ловѣкъ, съпасень