Терминологичен Речник
сво  
сво -го ср субст лог. Собственоприсъщо ( ἴδιον, τό ) . Признак, който е обратим със субекта, за който се изказва. Такива са например разумността за човека, цвиленето за коня и сухотата за земята. Както мисленето е свойство на човека и когато се каже „човек“, с това име се означава живо [същество], на което принадлежи това свойство, така и сухотата е едно особено свойство на земята. Следователно [това нещо], на което принадлежи сухотата като свойство, се нарича земя, така както [съществото], на което е присъщо цвиленето, се нарича кон: ꙗкоже бо сво стъ мꙑсльно ловѣкѹ, а же рещ ловѣкъ, то тъ проꙁъвъ гласъ (φωνή) стъ наꙁнаменѹѩ жвотъ, мѹже стъ сво (ἴδιον), тако же  сѹхо ꙁемл сво (ἴδιον) стъ особь ꙁѣло. да мѹже сво стъ сѹхо, то то сѧ ꙁоветъ ꙁемлѣ, ꙗкоже мѹже стъ сво ръꙁан, то то сѧ ꙁоветъ конь ЙЕ Шест 94d 18 – 95a 4 Собственоприсъщо за тялото са делението, текучестта и изменението: свое сть тѣлѹ тъью прерѣꙁъ стеене  преложене ЙЕ Бог 182a 6 – 8 Сем. гн. ловѣкъ, мꙑсльно, сѹхо, ꙁемл҄ꙗ