Терминологичен Речник
ꙁборъ добрꙑ
ꙁборъ добрꙑ
синт.
антроп., ет.
Добродетел
(
ἀρετή, ἡ
)
– душевна нагласа за самоопределяне към доброто. Добродетелите включват неуклонимостта, незлобивостта, благостта, мъдростта, правдивостта и свободата от всяко зло, които са сякаш образ на Божието естество в нас. Бог твори човека по свой образ (като разумен и самовластен чрез своите добродетели) и пак чрез тях последният се уподобява на своя творец:
сътвор бо по ѡбраꙁꙋ свомѹ раꙁумьна самовластьна по подобьствѹ, се же сть ꙁборꙑ добрꙑм (ἤτοι ἐν ἀρεταῖς) съврьшма, елкоже мощьно ловѣьскѹ естьствѹ. т бо ѧко обраꙁ суть б͠ж(с)твьнѹмѹ естьству: беспеальнѹ беꙁвьрьтьное беꙁлобьно, нъ бл͠гостьно премѹдрьно правьдьно еже вьсеѧ ꙁъл свободьно
ЙЕ Бог
232b 6 – 233a 8
Син.
добро ꙁволе҄нь,
доброта
Сем. гн.
ловѣкъ,
стьство,
обраꙁъ,
ꙁборъ добрꙑ,
беспеально,
беꙁврьтьно,
беꙁълобьно,
благостьно,
прѣмѫдрьно,
правьдьно,
же вьсеѩ ꙁъл свободьно