Терминологичен Речник
годъ  
годъ -а м I. триад. Време ( Ø ) . Арианската ерес привнася време между Отца и Сина и твърди, че е имало такова време, когато Синът „не беше“. Но Синът е творец на годините, времената и вековете. Как тогава ще има век или година преди сътворилия вековете? лѣто л быⷭ посрѣдѣ. нѫ сн͠ъ  годы, лѣта  вѣкы сътвор. вꙿсє тѣмъ быⷭ. слыш паѵла гл͠ѧща... мже  вѣкы сътвор. како бо, вѣкъ. л лѣто. прѣжⷣе сътворшааго вѣкы? ЙЕ ЙП 33б 4 – 34а 1 II. мариол. Времето на родилните болки ( καιρός, ὁ ) : „преже пршьствꙗ годѹ болѣнꙗ ꙁбѣже  род отрокъ“ ЙЕ Бог 287а 6 – 8 Син. врѣмѧ Сем. гн. марꙗ, богородца, рождьство III. физ. Време ( χρόνος, ὁ ) . [1.] Бог го устройва с просто естество и то се измерва с продължителността на деня (денонощието): годѹ дно стьство състролъ стъ богъ, мѣрѫ мѹ  ꙁнаменꙗ дьневьнаꙗ протѧженꙗ, рекъше дльгост, прложѧ ЙЕ Шест 33d 7 – 14 [2.] Времето е образ на вечността. Времето се измерва и със седмицата, на която Бог е заповядал непрекъснато да се връща към самата себе си и по този начин да измерва движението на времето, т.е. на годината. А седмицата със своите седем дни е като един ден, който, като се връща седем пъти, образува кръг, който започва от себе си и свършва в себе си. Такова е прочее свойството на вечността – да се връща сама в себе си, да няма край, а да се върти в кръг. Затова [Моисей] не е нарекъл началото на времето „ден първи“, а [ден] един, та чрез това име да има той родство с вечността: седморцеѭ ꙁмѣрѣѩ прсно т седморц само въ сѧ въꙁвращат сѧ велѧ таѭщ годьно, рекъше лѣтьно шьст. а седморцѫ, рекъше седмь дьн недѣльнꙑхъ спльнѣтъ днъ дьнь; седмщ бо въꙁвращаѩ сѧ днъ дьнь крѫжьнꙑ обраꙁъ твортъ, отъ себе нанаѩ  самъ въ себѣ коньава ѩ. сце бо  вѣьно  своство стъ, же самомѹ въ сѧ въꙁвращат сѧ т нкакоже коньца не мѣт, нъ крѫгомь грѧст. сего цѣща  наѧло лѣтѹ не прьвꙑ рее дьнь мѧ мѹ, нъ днъ, да тѣмь менемь  ѫжьство матъ къ вѣкѹ ЙЕ Шест 33d 14 – 34а 16 [3.] Според Аристотел времето е съвечно на Бога. Обаче по един парадоксален начин, поради своята неправилност, със самото това, че според него [светът] има изключителна продължителност във времето, Аристотеловият възглед потвърждава истинното слово, [защото в този контекст схващането на онези, които учат, че създаването на този свят би могло да продължи и до осмия, и до деветия, и до десетия ден се довежда до абсурд]: нъ ѹслꙑштъ отъ стньнааго словесе, ꙗкоже се пакꙑ ꙁдрѧдьно мꙑ годьно продльжен по стнѣ стагрта кажетъ сѫща дѣлꙑ тѣм самѣм ꙗвлѣѭща ЙЕ Шест 237b 3 – 13 Според собствените думи на Аристотел няма никакъв изход и времето е вечно, така че никога не е имало начало и никога няма да има край. Но ще е твърде лошо, ако по този начин той сравнява творенията с твореца и ги прави равни на Него и вечно съществуващи: ꙗкоже онъ глаголетъ рекꙑ: не шьст бо ...  годъ прсно стъ, ꙗкоже нколже не прмъшю наѧла н пакꙑ прѩт мѹ нколже коньца. да то б пакꙑ ꙁъло бꙑло ꙁѣло, ꙗкоже равьнꙑ  прсносѫщѧ твар къ творьцю прлагаѩ кажетъ ЙЕ Шест 237b 13 – 237c 1 . Сем. гн. богъ, лѣто, врѣмѧ, вѣкъ, дьнь, шьствь IV. астрон. Астрономично време ( χρόνος, ὁ ) . [1.] Година: вдш л, како т въ ꙁнаменꙗ, въ годꙑ  въ дьн полож ꙗ, пакꙑ же въ сѫботꙑ  въ мѣсѧьнꙑѩ праꙁдьнкꙑ. лѹна бо мѣсѧцѧ твортъ, а слъньце лѣто. съвратꙑ бо хрантъ, ꙗкоже се весньнꙑ, равьнодьн, жѧтвьнꙑ, сеньнꙑ ЙЕ Шест 161d 2 – 14 [2.] Дата на Божиите празници: год же сѧ пакꙑ глаголѭтъ  праꙁдьнц бож ЙЕ Шест 161c 19 – 21 [3.] Сгоден момент (καιρός, ὁ), подходящото време за извършване на нещо. Това го отличава от годината, която е продължителна, а тук става дума за правилния момент: но бо лѣто, но же годъ. лѣто бо дльго стъ. а годъ строногод ЙЕ Шест 161b 18 – 20 Сем. гн. богъ, лѣто, врѣмѧ, вѣкъ, дьнь, шьствь, слъньце, лѹна