богословь -ꙗ ср богоп. Богословие, богопознание ( θεογνωσία, ἡ ) . С думите да сътворим човек (Бит. 1:26), Писанието ни насочва към богословието за Сина: ...къ комѹ рее, сътвормъ ловѣка? гда бо небо творꙗаше, то повелѣнмь тъьѭ твортъ  гда ꙁемлѭ, то такожде  прокѫѭ тварь. гда же ловѣка твортъ, то къ томѹ богослов о сꙑнѹ акꙑ двьрьцам прѣклонь[шю сѧ] велтъ вдѣт, къто стъ, же съ нмь спрьва дѣствовалъ ЙЕ Шест 195d 4 – 19 Богословие и богопознание в съчиненията на Йоан Екзарх (общ преглед): A. Откровението и разумът. Познанието за Бога изхожда от Откровението. В основата му е Свещеното Писание, което е слово Божие. В този смисъл св. Дионисий Ареопагит нарича самото Писание „богословие“: ст͠ꙑ  стотьнꙑ  б͠гословесьнꙑ донс  аропагтъ рее: всѧ богословесьнаѧ еже сть божьствьнаѧ псаньꙗ нб͠съскаѧ сѹщьства ѳ͠ нарее ЙЕ Бог 112b 4 – 6 Богопознанието обаче предполага и човешкото усилие. То се осъществява в синергия. Самото слово Божие ни насърчава да славим онова в Бога, което е достъпно за човека: да есомѹ нꙑ ѹтъ пьсан? не не вьсего л пꙑтат о боꙁѣ, нъ ово мльанмь проповѣдоват, ово вѣроѭ славт  богословленмь ЙЕ Шест 44b 28 – c 8 Затова богословието е както слово на Бога, така и слово за Бога. То има място не в само Писанието, но и в Преданието. Освен това, поради неговия двояк източник в Откровението и човешкия ум, за него нито всичко е познаваемо, нито всичко е непознаваемо: же мꙑслїть о б͠ꙁѣ г͠лт то л слꙑшат, то требѣ емѹ есть въ стнѹ вдѣт, ꙗкоже н вьсе сть гл͠ано  о бг͠ословест  о ͠лвкостроствѣ  н есть пакы все невѣдомо н все вѣдомо ЙЕ Бог 17b 7 – 18a 4 Тази двоякост не означава равнопоставеност – водещо е откровението, а нашият ум може само да тълкува казаното в Писанието, но не и да добавя нещо от себе си: немощьно ѹбо ьто раꙁвѣ сего еже отъ б͠а бж͠ствьным словесы  отъ ветъхаго  от новаго ꙁавѣта намъ сть ꙁг͠лано  ѧвлено ьто ре о боꙁѣ л помыслт ЙЕ Бог 22b 2 – 7 B. Делението същност – прояви на същността е в основата на богословието: Същността (природата) Божия е непознаваема. Че Бог съществува, е ясно, но ние не можем да знаем какъв е Той по своята същност и природа: ꙗкоже ѹбо сть б͠ъ, ꙗвѣ есть. а ьто сть сѹщьствъмь л естьствомь, недовѣдомъ н домꙑслмъ намъ сть ЙЕ Бог 30b За Бог говорим или апофатично, или по противопоставяне, или спрямо произтичащото от Неговото естество, или чрез енергиите Му: когожьдо еже о боꙁѣ гл͠емъ не то сѹщеемь есть съкаꙁать мьнѣт, нъ же нѣсть ꙗвлꙗеть л любъ кѹю къ кому, же въскѹтаем сѹть л же въслѣдьствѹють естьства, л дѣства ЙЕ Бог 87a 6 – b 5 Трябва да се различава същността (природата) от външните й прояви – това, което е „около нея“ (τὰ περὶ τὴν φύσιν, же о естьствѣ). Същността е неизразима, докато проявите ѝ са познаваеми: лкоже гл͠емъ пр б͠ꙁѣ ѡ немь, не стьство нъ о естьствѣ ꙗвлѧеть ЙЕ Бог 35a 3 – 5 Изхождайки от тях, сме повеждани към Божията същност, но познаваме не нея, а нещата „около нея“: се ѹбо вѣдѹще  смь на бж͠ьствьно сѹщьс͠т(о) ведом, не то самое сущьство постꙁаемꙑ нъ же сть ѡ сѹщьствѣ ЙЕ Бог 91a 1 – 5 Такава външна проява, наред с предвечните енергии, е сътворението. Ето защо, макар Бог да не е творец по същност (т.е. по природа и естество), творческият акт дава указания за нея и е вид откровение. Ето защо изучаването на природата е основа за богословието и отричането му е проява на духовна леност: мꙑ же, рее, фѵсологѭ не хощемъ вꙑкнѫт, нъ богословен! подобааше же вѣдѣт, ꙗко с словеса праꙁдьнꙑхъ  лѣнвꙑхъ богословесю бо фѵсологꙗ корень стъ ЙЕ Шест 248c 27 – d 8 То разкрива Причината за сдържането, попечението и управлението на света:  сеѧ же твар съдрьжане  сънабъдѣнь  строенье ѹть нꙑ, ꙗко сть б͠ъ, же се все съставлъ есть  съдрьжть  сънабъдть  промꙑшлѧть ЙЕ Бог 27b 8 – 28a 5 Познанието на Твореца от творението се основава на това, че според своята природна готовност и сила тварите поемат самите Божествени енергии. Затова изучаването на природата, на нейните външни прояви отвежда към енергиите на Бога: а стово слово ѹть, ꙗко просто сѹще бж͠ьство  едно просто мꙑ дѣство, блажено вс всѣмъ дѣствуѧ, ꙗкоже  сл͠ньнаꙗ луа, ꙗже вьсе грѣеть  вь комьждо по естьствьномѹ подобьствѹ  прмѹщюю слѹ дѣтельствѹеть ѿ народотворььнаго б͠а тако прмъ дѣство ЙЕ Бог 91b 4 – 92a 5 C. За Бога знаем и изповядваме. а. Неговото съществуване. То се разкрива не само от Писанието, но е известно и на елините. Нещо повече, достоверността на Божието съществуване по естествен начин е внедрена от Бога във всеки един човек: Ꙗкоже сть б͠ъ, же ст͠аѧ псанꙗ премлють, ветъхꙑ  новꙑ ꙁавѣтъ рекѹ же ветъхꙑ ї новꙑ ꙁавѣтъ есть, же мос жїдомъ предасть  потомь ап͠л новꙑ намъ предаша, да же та оба ꙁавѣта дрьжть, то вѣрьно емѹ есть, ѧко сть б͠ъ  ѿ елнъ мн͠оꙁѣмь. ѧкоже гл͠ахомъ въ естьствѣ въсѣѧно нашемь вѣдѣн ѧко есть б͠ъ ЙЕ Бог 23a 3 – b 6 Осъзнаване на Божието съществуване става чрез чудесата и църковното учителство, но също така и чрез разсъждението: а.1. чудесата. За да поведат към светлината на богопознанието, учениците и апостолите на Господа, както и техните последователи – учители на Църквата, извършват чудеса чрез силата и благодатта на Светия Дух: Гн͠ же ѹенц  а͠(п)л  ст͠го дх͠а прѣмѹдрость премъше  того слою  даръмь велка ѹдеса творꙗще велкою ометью на свѣтъ ѹвѣдѣнью б͠а ѿ глѹбнꙑ невѣдѣнꙗ ѹлавлꙗюще ꙁвааахѹ ЙЕ Бог 24a 5 – b 5 а.2. църковното учителство, дарено по благодат на техните приемници: такожде же тѣхъ намѣстьнц сѹть  прмьнц  дарѹ  слѣ пастѹс же  ѹтел ЙЕ Бог 24b 5 – 25a 1 а.3. разсъждението (доказателството, ἀπόδειξις). Чрез него се уверяваме, например, че има Бог: съкане (ἀπόδειξις)  ꙗко сть богъ ЙЕ Бог 23a 1f Доказателството е необходимо за: а.3.1. обикновените хора. Ние, обикновените хора, които заради греха не сме приели нито благодатта на чудесата, нито на църковното учителство, можем в мяра да говорим за това, което ни е предадено чрез приемниците на благодатта, призовавайки помощта на Отца, Сина и Светия Дух:  мꙑ же же н удесъ н ѹенью дара прїꙗхомъ, недостон бо сꙗ сътворхомъ сласт сеꙗ жꙁн любѧще, обае се да нѣ мало же смъ прꙗл отъ ѹтель ст͠ꙑхъ ѡ томь же побесѣдѹемъ; оц͠а  сн͠а  ст͠го дх͠а нарекъше ЙЕ Бог 25a а.3.2. за да бъдат убедени онези, които не вярват в божественото Писание, [например за единичността на Бога]: а же не прмлеть ст͠го псаньꙗ, тако гл͠емъ ЙЕ Бог 37a b. Имената на Бога. На първо място това е Съществуващият, понеже Сам Той така нарича себе пред Моисей на планината: стрьмьнѣе всего ѡ б͠ꙁѣ гл͠емомъ мень бꙑт са, ꙗкоже самъ ꙗвлꙗꙗ мосеов на горѣ рее: рьц къ с͠номъ ꙁ͠лвомъ: са посъла мѧ ЙЕ Бог 87b 6 – 88a 2 На второ място следват имената, изразяващи Неговите действия (енергии): да прьвьне ему мꙗ кажеть ꙗко сть, нъ не ьто есть сущьствъмь, а въторо дѣство, б͠ъ бо могъ сꙗ рееть, еже сть мощь ЙЕ Бог 88b 5 – 89a 2 По този начин научаваме цял ред имена на Бога: а ꙗкоже сть б͠ъ беꙁ наатъка, бес коньцꙗ, вѣьнъ  прсно сꙑ, неꙁъданъ, неꙁвратьнъ, неꙁмѣньнъ, простъ, несъложьнъ, бесплътьнъ, невдмъ, неосꙗжмъ, неѡпсанъ, беꙁмѣрьнъ, непостжмъ  беꙁъ обꙗтьꙗ, недораꙁѹмѣньнъ, благъ, правьдвъ, вьсемощьнъ, всемѹ ꙁьданю творьць, всемѹ съдрьжтель, всевдьць, всемѹ прораꙁумьнкъ, владꙑка, сюд –  вѣмь сповѣдаемъ ЙЕ Бог 18b c. Неговото единство:  вѣмь сповѣдаемъ... ꙗко еднъ есть б͠ъ рекъше сѹщьство едно ЙЕ Бог 19b 4 – 6 За него има доказателство: оѵкаꙁань (ἀπόδειξις) ꙗко днъ есть б͠ъ, а не мъноꙁ ЙЕ Бог 36a 2f d. Неговата троичност:  вѣмь сповѣдаемъ... ї ꙗко въ трьхъ ѹпостасьхъ поꙁнаваеть сѧ  есть: о͠цю, рекѹ,  сн͠ѹ  ст͠ому дх͠у ЙЕ Бог 19b 4 – 8 e. Единосъщието на Бога – Лицата на Светата Троица се различават единствено по личните си свойства:  вѣмь сповѣдаемъ... ї ꙗко оц͠ь  сꙑнъ  ст͠ꙑ дх͠ъ всꙗьскꙑ дно сѹть раꙁвѣ нерожьствѣ  рожьства сходꙗ ЙЕ Бог 19b 4 – 20а4 f. Въплъщението на Сина:  ѧко едноадꙑ сн͠ъ  слово бж͠е  б͠ъ мл͠срдствъмь свомъ нашего сп͠сенꙗ рад ꙁволенемь о͠ьмь  дѣствъмь ст͠го д͠ха бесѣмене сꙗ премъ, бестьлѧ отъ ст͠ꙑѧ мр͠ѧ  бц͠а дв͠ꙑ род сꙗ ст͠мь дх͠мь  л͠вкъ съврьшенъ отъ неꙗ бꙑ(с) ЙЕ Бог 20а4 – b 4 g. Сложната ипостас на Сина:  ѧко тъжде б͠ъ съврьшенъ есть купьно  л͠вѣкъ съврьшенъ ѿ двою естьствѹ, б͠ж(с)ка  ловѣьска  въ двꙋ естьстѹ раꙁѹмьнѹ, хотꙗщѹ же  дѣствующѹ  самовластьнома  съпр(о)ста рещ до коньца мущема ѧкоже комѹжьдо лѣпо есть ѹставу  словес, б͠ж(с)твѹ ркѹ  л͠вьствѹ, въ еднѹ же съложенѹ ѹпостась ЙЕ Бог 20b 4 – 21a 6 Заради ограничеността на човешкия език говорим за Бог с неподобаващи образи (f.o. 2; I 2). D. За Бога не знаем и не можем да говорим: не довѣмь  гл͠т не можемъ ЙЕ Бог 22b 1f D.a. Какъв е по същност: а ьто сть бж͠е сѹшьство ЙЕ Бог 21b 7 – 22а1 D.b. По какъв начин е вездесъщ: како есть всѣхъ ЙЕ Бог 22а1 D.c. Тайната на непорочното зачатие: како ѿ б͠а б͠ъ род сꙗ л ꙁде, л како сѧ поноввъ дноадꙑ сн͠ъ  б͠ъ  ловѣкъ б͠ꙑ(с) отъ дв͠ьскꙑхъ кръв, нѣмъ ресъ естьствьнꙑ обꙑа сътворвъ сꙗ ЙЕ Бог 22а2 – 6 D.d. Чудесата (напр. чудото на Галилейското езеро): како неомоенама ногама по водамъ хожꙗаше ЙЕ Бог 22a 7 – b 1 E. Дялове на богословието. Богословието бива два вида – богословие в собствения смисъл на думата (θεολογία) и икономия (οἰκονομία). Първото се занимава с предвечното Божие битие, а второто – с Божието попечителство над света и човека. И двете обаче не могат да се издигнат до неизречимото в Бога: же мꙑслїть о б͠ꙁѣ г͠лт то л слꙑшат, то требѣ емѹ есть въ стнѹ вдѣт, ꙗкоже н вьсе сть гл͠ано  о бг͠ословест  о ͠лвкостроствѣ ЙЕ Бог 17b 7 – 18a 2 F. Видове богопознание: F.1. В символи (образи). Представлява един по-телесен начин на говорене за Бога: лко ѹбо ѡ боꙁѣ плътьск глеть сꙗ пркладомь есть глано ЙЕ Бог 94a 1 – 3 F.2. В понятия. То е по-висше и подобаващо, понеже Бог е прост и без очертания: мать же нъ вышьн раꙁѹмъ. просто бо сть б͠жьство  беꙁъ ѡбраꙁа ЙЕ Бог 94a 3 – 5 F.2.a. катафатично – протича чрез твърдения. То разкрива не природата (същността), а това, което е около нея: лкоже гл͠емъ пр б͠ꙁѣ ѡ немь, не стьство нъ о естьствѣ ꙗвлѧеть. любо благъ, любо премѹдръ, любо правьдвъ, но то любо рееш, не стьство рееш бж͠е, нъ же сть о естьствѣ бж͠ ЙЕ Бог 35а3 – b 2 F.2.b. апофатично – протича чрез отрицания же нѣсть ꙗвлꙗеть ЙЕ Бог 22b 37 То е по-коректно, понеже Бог не е битие, а е свръхбитие. Той неизмеримо превъзхожда всичко съществуващо: обае ѡ б͠ꙁѣ ьто сть по сѹщьству г͠лт, немощьно есть. прснѣе же пае же ѿ всего ѿмꙋщ съкаꙁат слово. н едно отъ сущꙗго есть б͠ъ. не ꙗкоже не сꙑ, нъ ѧкоже надъ всѣмь сѹщьствъмь сꙑ  надъ всѣмь бꙑтьемь сꙑ. лма же сущѹѹмѹ сѹть вѣдѣнꙗ, же всꙗко вꙑше вѣдѣнѧ, то  вꙑше сѹщьства есть.  въспꙗть пакї же вꙑше сущьства, то  вꙑше вѣдѣнѧ есть. недовѣдому бо божьство  недостжмо. т то дно му достїжмо: недовѣдѣне  недостжьство ЙЕ Бог 34a 3 – 35а3 Това обаче не е истинско знание, понеже знанието показва не това, какво не е, а какво е предметът: требовано же сть мꙑслѧщемѹ о емь сѹщьствѣ вѣщѧт, еж есть вѣщꙗт, а не же нѣсть ЙЕ Бог 33b 8 – 34а3 F.2.c. по преизобилие – протича чрез твърдения, които имат значението на отрицания. Например, казвайки мрак по отношение на Бога, ние разбираме не мрак, но това, че не е светлина, а свръхсветлина; и казвайки светлина, разбираме това, че не е мрак: сѹть же дрѹгаѧ ѡ б͠ѕѣ пр немь гл͠ема, слѹ вꙑсостьнаго ѿвѣта мѹщѹ. ѧкоже тьмѹ рекѹще ѡ боꙁѣ не тьмѹ раꙁѹмѣвамъ, нъ ꙗко нѣсть свѣтъ, нъ надъ свѣтъмь ЙЕ Бог 35b 2 – 7 Син. богословень, богословесьно, богословесь, богословествь, богословл҄ень Сем. гн. боговѣдѣнь, въскѫтамо, въслѣдьствѹмо, вѣдѣнь, вѣра, даръ, дѣство, мѧ, стна, любы, псань, слово, съкаꙁань, сѫщьство, ѹвѣдѣнь, ѹкаꙁань, фѵсологꙗ, ловѣкостроство, ьто стъ, же стъ о естьствѣ, же стъ о сѫщьствѣ, стьство