181

Похвалное иже въ свѧтыхь ѡтцоу нашемоу

Іѡанноу, епископꙋ Пѡлївѡтскомоу, съписано

Еѵѳимїемь, патрїарꙿхомь Трънѡвскымь.

І. Иже по лѣпотѣ очистившеи доушѫ и бож(ь)стъвнымь

желанїемь себе раждегше. и оумное къ богоу

вынѫ протѧжено имѧще око и єще же и томоу въседоушнѣ

себе възвръгше никакоже благыих ѡтпадаѫть

надеждей, нѫ ꙗко высокопарнїи ѡрли чистѣ слън(ь)чныѫ

съзръцаѫть лоучѧ и быстрѣ и неоуклоннѣ того зрѧть

свѣть, сице и иже въсѣ дѡлнѣа мѫдрованїа до конца прѣзрѣвшеи

небесныимь осїаваѫт сѧ свѣтомь и чистѣ бож(ь)стъвный

зрѧть свѣт. Тѣмже и на земли въ плъти и

єще сѫще, ꙗко божїи дръжавнїи, по писанномоу рещи, ѡт

землѧ ѕѣлѡ възвысивше сѧ и ѡт тѫдоу бож(ь)стъвнымь

ѡсїавше сѧ свѣтомь, въсѧ ѡзарѣѫть подслън(ь)чнѫѧ и

добрѡдѣтѣлными дѣанїи ꙗснѣйше трѫбы въсѧ къ богоразоумїꙋ

привѡдѧть тварь. Ѡт сѫдоу пророчьствїа сказоуѫть

и ѧзыкы глаголѧть нѡвы, бѫдѫщаа възꙿвѣщаѫть

свѣтло; ѡт сѫдоу доухѡвь лѫкавыих ѡтгнанїе и чюдесь

182

дѣйства, недѫгѡмь исцѣленїа. Самого бѡ въ себѣ стѧжашѧ,

рекшаго: „Вѣроуѧй въ мѧ дѣла, ꙗже азъ творѧ,

и тъ сътворить и бѡлшаа сих сътворить.” И ꙗкоже доухъ

свѧтый ѡт сыновнїих приемлеть и въсѣ творить, сице

сїи ѡт свѧтаго доуха приемлѧть и глаголѧть и дѣйствоуѫть

и твѡрѧтꙿ. Симь въси божьстъвныимь ѡзаривше сѧ

доухомь, по Павлоу ꙋметы въмѣнишѧ вещнаа, ꙗко доуха

єдиного приѡбрѧщѫть. Тѣмже и въсѣ прѣзрѣшѧ вещнаа

и низоу влѣкѫщаа, и ѡтчьства глаголѧ, и сърѡдства и

єще же и своа, ꙗкоже рещи, тѣлеса. И ѡви къ мѫкамь

себе издашѧ ради Христова исповѣданїа и сице доблестъвнѣ

подвигѡшѧ сѧ, ꙗкоже въсѧ съпрѡтивныих врагѡвь

силѫ до конца низложити и оупразнити и попрати,

дроуѕїи же, къ злостраданїꙋ и постничьскомоу ꙋстръмивше сѧ

житїꙋ, и въздръжанїемь и бдѣнми и на земли лѣганми

своа изноуришѧ тѣлеса, оумрътвишѧ и оуспишѧ,

ꙗкоже до конца тыѧ без вѣсти сътворити, и толико

просїашѧ дѣлы благы, ꙗкоже и аг͠гелы оудивити своимь

жителствомь, и бышѧ ꙗкоже ѕвѣзды на твръди небеснѣй,

въселеннѫѧ просвѣщаѫще. Сих оубо спасъ и сѡль и свѣть

именова, ꙗко въсе смрадное и гнилое страстное мѫдрованїе

осолѣваѫщѫ и къ съвръшеномоу здравїꙋ приводѧщѫ, и

ѧже въ тъмѣ єресей и злославных велѣнїй заблѫждъших

къ богоразоумїꙋ истинномоу приведших и свѣтомь своих

добрѡдѣтѣлей въ здравыих и благочьстивыих велѣних

оустроивших. Ѡт сѫдоу благочьстивыѧ дѡгматы оутвръдишѧ сѧ;

ѡт сѫдоу цр(ъ)ковное ꙋкрашенїе позна сѧ; ѡт

сѫдоу вѣра, ꙗже въ бога, ꙗвѣ въсѣмь быст(ь); ѡт

сѫдоу єресей нечистыих ѡтгнанїе; ѡт сѫдоу злославїе

попрано быст(ь); ѡт сѫдоу благочьстїе процъвте; ѡт

сѫдоу благочьстиваа велѣнїа въсѣмь кѡнцемь познана

бышѧ, и въсѣкь възрастꙿ ѡткръвенѡмь лицемь славѫ

183

господнѧ възираеть, и славы господнѧ въсѣ землѣ исплъни сѧ,

и троичное покланѣнїе въсѣмь кѡнцемь проповѣдано

быст(ь), и православнаа вѣра по въсѫдоу жителствоуеть.

Нѫ оубо еже о добрѡдѣтѣли слово конецъ непостижень

имать, мнѣ же слово къ прѣдлежѫщой винѣ дръзаеть и

добрѡдѣтѣли мѫжа понѫждаѫт мѧ глаголати. И да

никтоже зазритꙿ ми дръзаѫщоу; не бѡ, на сѧ надѣав сѧ,

начѧх, нѫ на прѣподобнаго благод(ѣ)ть, иже въ немь

живѫщѫѧ, коупно же и вашѧ призываѫ молитвы, иже на

сїе дѣло нас понѫдившїих, єже съпоспѣшити намь и помощи

начѧтое въ конецъ произвести. Вѣроуѫ бѡ, ꙗко

свѧтаа она и радостотворнаа доуша и подаст(ь) и сладцѣ

ꙋсръдїе прїиметь ꙗко благоѧтробень ѡт(ь)цъ, ꙗко апостолѡмь

єдинонравень, ꙗко архїєрей раба своего и брата ѡт

оусръдїа принесеный даръ. Нѫ прїиди ми оубо н(ы)нѣ и

самъ, блаженный Іѡанне, и ѡбрадовай нас доухомь, ꙗко

о тебѣ подвижѫщѫ слово, и ꙗкоже Поливѡтскїй, и нашь

оукраси прѣстѡлъ и въдъхни въ нас доуховнѫѧ благод(ѣ)ть

и ѡтвръзи наши оустнѣ, єже по достоанїꙋ тебе

въспѣти. Нѫ которое оубо слово скажеть сего дѣанїа же и

добрѡдѣтѣли, иже по Павлоу въсѣмь въсѣкь быст(ь), ꙗко

да въсѧ приобрѧщеть, и Поливѡтское добрѣ оупасе стадо,

не тъчїѫ же, нѫ и єретичьскыѧ плъкы, ꙗкоже пращеѫ,

слѡвесныимь връженїемь до конца раздроуши, къ симь

царѣ нечьствоуѫща обличи и неврѣдимь къ своемоу възврати сѧ

стадоу? И зри ми дръзновенїе мѫжа, зри

бож(ь)ствноѫ силоѫ въѡрѫженѫѧ доушѫ! Ниже царева

прѣщенїа оужасе сѧ, ни прѣщенїа, ниже мѫкь, нѫ доблестъвноѫ

доушеѫ противь мѫчителю ставь, и въсе єго

нечьстивое изьобличи велѣнїе. Где оубо полѡжимь того

ѧже тогда скръби, где же ѧже за цр(ъ)кве бѡрбы,

ꙗже о стадѣ промышленїа, ꙗже къ єретикѡмь ѡплъченїа,

ѧже о православнѣй вѣрѣ троуды, ѧже о дѡгматѡх подвигы?

184

Аще бѡ иже на позѡрищи бѡрѧщїим сѧ, єгда

прѡтивѧщих сѧ тѣмь низлѡжѧть, о єдиномь побѣждени

чюдим сѧ и видѣнное въсѣмь съказоуемь съ мнѡѕѣмь

оудивленїемь, много паче семоу добломоу страдалцоу и,

въ правдѫ рещи, кромѣ кръве мѫченикоу достоить чюдити сѧ,

иже не єдиного, ниже двѡю, нѫ тъмами низложившомꙋ

съпрѡтивныих єреси и плъкы? И се же чюднѣйше,

ꙗко не тъчїѫ злославныих шѫтанїа, различнѣ на

православнѫѧ оухыщреннаа вѣрѫ, нѫ и невидимыих врагѡвь

къзни до конца без вѣсти сътвори. Ѡни бѡ, ꙗко

ѡт небесъ конечнѣ съвръжени бывше и тъма въ мѣсто

свѣта сѫще, непрѣстанно, ꙗкоже ѕвѣрїе неоукрѡтимїи,

въселеннѫѧ въсѧ обхѡдѧть и иже тѣх съвѣтѡмь покарѣѫщѫѧ сѧ

чловѣкы потыкаѫть и иных въ рѡвь злобный

порѣвати и тѣми въсѧ своѫ волѧ съвръшаѫть.

Тѣмже, иже бѣсѡвскыѧ посрамлѣеть слоугы, бѣсы посрамиль

єст(ь), и иже бѣсы посрамить, и тѣхь посрамиль

єст(ь) слоугы, и стоуд обѡих ѡбщїй бывает, ꙗкоже и иже

о благочьстїи подвиѕаѫщеи сѧ и повѣдаѫще ѡбщее съ

аг͠глелы имѧть веселїе. Сего ради и аг͠гели, на бож(ь)ствнѣмь

Христовѣ рождъствѣ ѡбщее извѣствоуѫще быти ѡбоимь

веселїе, слава въ вышниих възываахѫ богоу и на земли

мирꙿ. И Дав(и)дъ, небо и землѧ въ єдино веселїе съзываѧ,

глаголааше: „Да възвеселѧт сѧ небеса и радоует сѧ

землѣ,” – небеса оубо аг͠гелы нарекь, землѧ же ѧже на

ней живѫщѫѧ чловѣкы. Лѣпо оубо бѫдеть и намь ѡбщее

творити сїе тръжьство и блаженаго Іѡанна въ срѣдѫ

привести и того памѧтїѫ доушѧ просвѣтити и тѫ напитати

неистъщимоѫ пищеѫ. Азъ оубо сего ѡтчьство и

рѡд, рѡдителѧ же и єже по боѕѣ жителство аще по

дробноу съписовати начнѫ, ѕѣлѡ въ длъготѫ произведемь

слово. Еже бѡ о того рѡдителех съказати, и како тъ

въспитань быст(ь), и како из млада бож(ь)ствныимь писанїѡмь

наказань быст(ь), и како страхоу божїю вынѫ прилежѧ

бѣ, и како въсѧ, иже съ нимь оучѧщѧ сѧ, прѣвъзыде

же и прѣдспѣ, и како възлюблень быст(ь), инѣмь

185

тѫ оставлѧ повѣсть, и иже прѣжде сих люботроуждьшїим сѧ

и извѣстнѣйше та съписавшїим же и прѣдавшим.

Мнѣ же єдиной тъкмо добродѣтѣли тъщанїꙋ

потрѣба и о дѡблестех мѫжа еже къ съпрѡтивным.

ІІ. Врѣмени бѡ възраста єго доспѣвшоу и свѧщеннаа

писанїа до конца навыкшоу, въсѣмь, ꙗкоже рещи,

въ оудивлени быст(ь), и въси того красѡваахѫ сѧ добрѡдѣтѣлми,

и славлѣаше сѧ имѧ єго ѡт въсѣх. Тѣмже

иже тогда добрѣ цр(ъ)кѡвнаа правѧй архїєрей, того добродѣтѣль

видѣвь, причьтничьскымь того ѡбложи чиномь и

пръвѣе чьтца чинь на нь възложи, таже и въ дїакѡнскѫѧ

избрань быст(ь) слоужбѫ и по томь въ свѧщенничьства

въчьтень быст(ь) степень. Не мнѡгоу же врѣмени прѣшедшоу,

за прѣмногѫѧ того добрѡдѣтѣль ї єпископьства

правленїе върѫчень быст(ь) и Полвѡтоу пръвопрѣстѡлникь

поставлень быст(ь). Иже и съ многоѫ чьстїѫ къ

своемоу ѡтпоущень бывь стадоу, мнѡга славна же и дивна

божїимь хотѣнїемь сътвори чюдеса. Ꙗко бѡ пѫтьшествовати

начѧть, къ своемоу иды стадоу, мнѡѕи недѫжнїи,

различными ѡдръжимїи недѫгы, исцѣлѣшѧ. Того же пришествїе

ꙗко оувѣдѣшѧ градстїи жителе, радости мнѡгыѧ

исплънишѧ доушѫ и съ свѣщами и кадилы оусръдно къ

срѣтенїꙋ исхѡждаахѫ, дроугъ дроуга варѣѫще благословенїе

пръвѣе ѡт него въсхытити. Он же, ꙗкоже дроугый

Мѡѵси, на небо рѫцѣ простерь, о стадѣ прилежнаа благодаренїа

богови възсилааше и стадоу обычное подааше благословенїе.

Елма оубо достоаше свѣтилникоу на свѣщницѣ положити сѧ

и въсѧ ѡзарити паствѫ добрѡдѣтѣлей свѣтомь,

исплънѣаше сѧ и на немь реченое оно: „Се д(ь)несь начинаѫ

възнести тѧ ѡт сынѡвь Ізраилевь.” Въ цр(ъ)ковь ꙋбо

186

ꙗко въниде и обычное поклоненїе къ свѧтыимь икѡнамь

сътворь и мирꙿ людемь давь, на архїєрейскый възведень

быстꙿ прѣстѡлъ. Таже оуста ѡтвръзь и привлѣкь

доухꙿ. Благословень богъ, – рече – иже въсѣмь чловѣкѡмь

хотѧй спасти сѧ, иже и нас приведый зде и вонѧ

разоума своего ꙗвлей въ нас. Тѣмже и лица ваша ꙗко

д(ь)несь оузрѣх, неизглаголанныѫ исплъних сѧ радости.

Молѧ оубо въсѣх прѣжде въсѣх правыѫ дръжати сѧ вѣры

и вѣровати въ єдиного бога и ѡтца господа нашего Ісоуса

Христа и въ єдиного єдинороднааго єго сына, господа и

бога и спаса нашего Ісоуса Христа, єдиного и истиннаго

бога, имже въсѣ бышѧ, видимаа же и невидимаа, и о

немже въсѣ съставишѧ сѧ, иже испръва ѡт бога и бѣ

и по сих на земли ꙗви сѧ и съ чловѣкы поживе и въсѣ,

ꙗже о немь писанаа, исплъни по заповѣди ѡтчїи, бывꙿ

послоушливь до съмр(ъ)ти, съмр(ъ)ти же къ кр(ъ)стоу,

и третїй д(ь)нь въста ѡт мрътвыих по писанїих и ꙗви сѧ

свѧтыимь своимь оученикѡмь и прѡчїимь, ꙗкоже єст(ь)

писано, възыде же на небеса и сѣдить ѡ деснѫѧ ѡтца,

ѡт нѫдоуже прїидеть на конець вѣка сего въскръсити

въсѧ, иже ѡт вѣка спѧщѧѧ, и въздати комоуждо по

дѣлѡх єго, єгда праведнїи оубо въспрїимѫть оуготованнаа

тѣмь благаа и небесное царство, грѣшници же ѡсѫждени

бѫдѫть и въ мѫкѫ вѣчнѫѧ ѡтслѧт сѧ, идеже чръвь

их не оумираеть и ѡгнь не оугасаеть, и въ єдиный тъчїѫ

свѧтый и оутѣшителный доухъ, имже знаменани быхѡмь

въ д(ь)нь избавленїа, доухъ истинный, доухъ сыноположенїа,

о немже зѡвемь: авва ѡт(ь)цъ, и раздѣлѣѫщь

и дѣйствоуѫщь ꙗже ѡт бога дарѡванїа комоуждо къ

полезномоу, ꙗкоже хощеть, оучѧй и въспоминаѧ въсѣ,

єлика аще слышить ѡт сына, доухъ благый, наставлѣѧй

на въсѣкѫ истинѫ и оутвръждаѧй въсѧ вѣроуѫщѧѧ къ

разоумоу неблазньномоу и исповѣданїꙋ опасномоу и слоужбѣ

благочьстивѣй и покланѣнїꙋ доуховномоу и истинномоу

бога и ѡтца и єдинороднааго єго сына, господа и бога

нашего Ісоуса Христа, и своемоу коемоуждо именю именꙋемомоу

187

свойство ꙗвѣ намь благорасѫждаѫщоу и о коемждо

ѡт именоуемыих въсѣко нѣкымь изрѧднымь свойствомь

благочьстивѣ зримо, ѡтцꙋ оубо въ своиствѣ ѡтчьстѣмь,

сыноу же въ свойствѣ сыновнѣмь, свѧтомомоу же доухоу

въ своемь свойствѣ, ни свѧтомоу доухоу ѡт себе глаголѧщоу,

ниже сыноу ѡт себе что творѧщоу и ѡтцꙋ оубо

посилаѫщоу сына, сыноу же посилаѫщоу свѧтаго доуха.

Сице мѫдръствоуемь и сице кр(ъ)щаемь въ тройцѫ

єдиносѫщнѫѧ по заповѣди самого господа, рекшаго: „Шедше

оубо, наоучите въсѧ ѧзыкы, кр(ъ)щаѫще их въ имѧ

ѡтца и сына и свѧтаго доуха, оучѧще их блюсти, єлика

заповѣдах вам.” Покланѣем сѧ ѡбразоу господа нашего

Ісоуса Христа, написанномоу на икѡнѣ, подобнѣ же и того

въсенепорочныѫ матере, дѣвы и богородицѫ. Покланѣем сѧ

и дрѣвоу ч(ь)стнаго кр(ъ)ста ради иже на немь плътїѫ

повѣшенаго бога и въсѣкомоу ѡбразоу животворѧщаго

кр(ъ)ста и свѧщенныимь съсѫдѡмь и ч(ь)стныимь бож(ь)ствныимь

храмѡмь и мѣстѡмь и свѧщенныимь книгамь

за иже въ рѫкотвѡреных нас ради поживша. Почитаемь

и свѧтыѧ свѧтыхь мѡщи, ꙗко свѧтителнѫ и

цѣлебнѫ ѡт бога приемшихь благод(ѣ)ть, приємлемь и

свѧтыхь събѡръ оуставы же и прѣданїа, и ихже ти

приѧшѧ, приємлемь, и ихже проклѧшѧ, проклинаемь. Сице

бѡ вѣмы очищати сѧ доуши и въ свое приходити древнее

оустроенїе. Подвигнѣм сѧ оубо въ малое сїе врѣмѧ, въсѣкѫ

страсть оусръдно ѡт доушѫ ѡтвръгше, и достѡйни бѫдемꙿ

съ дръзновленїемь страшномоу и неоумытномоу Христовоу

прѣдстати сѫдищоу. Сїа и сицеваа мнѡга къ своемоу

стадоу изрекь и въсѣх ср(ъ)дца въ божїй приведь страх.

когождо въ своа ємоу ѡтпоусти. Прѣбывааше же прочее

въ своей цр(ъ)кви, въсѣчьскыих єретичьскыих вѣтръ

творѧ єѫ ненавѣтнѫ.

ІІІ. Ненавидѧй же добраа дїавѡлъ не сътръпѣ на

мнѡѕѣ мирнѫ прѣбывати Христовѫ цр(ъ)ковь, нѫ въздвиже

188

на нѧ брань лютѣйшѫѧ, глаголѧ же, єже икѡнное

поклоненїе без вѣсти сътворити до конца и въсѧ цр(ъ)ковнѫѧ

ѡстроугати красотѫ, съдѣйстъвника и слоугѫ на

се обрѣть Льва иже ѡт Ісаврїѫ. Съ оубо злобѣсный юнь

сый и єще каменотворнѫѧ прохождааше хытрость, два же

нѣкаа влъхва сказаста ємоу, ꙗко Гръчьское начѧлство и

царство съдръжати имать. Томоу же въсѣчьскы ѡтмѣтаѫщоу сѧ

ради сѫщѫѧ ємоу нищеты и оубожьства,

клѧтвами оутвръдишѧ того, прѡсѧще ѡбѣть, аще конецъ

прїимѫть ѡбѣщаннаа, и тъ ꙗже ѡт них прѡсимаа исплънить

неѡтреченнѣ. Въ своа же къждо ѡшедшемь, не по

мнѡѕѣ Львь въ тирѡнство въчьтень быст(ь) възраста

ради краснаго, иже бѣ на немь. По прѣспѣанїꙋ же поставлень

быст(ь) ѡт Ѳеѡдосїа, иже ѡт Адрамитїѫ, вѡевода

въсточный. Таже льстїѫ Ѳеѡдосїа оубивь, тъ съдръжатель

прочее царствїа быст(ь). Не по мнѡѕѣ же и влъхви ѡни

прѣдреченнїи прїидѡшѧ и ꙗже тѣмꙿ ѡт него ѡбѣщаннаа

исплънити прѡшаахѫ. Он же въпрашааше, что єст(ь) ѡт

них просимое? Абїе же ѡтвѣщашѧ ѡни: Вѣждь оубо,

царю, ꙗко мы твоемоу животоу ѕѣлѡ радоуем сѧ и вѣчно

желаемь быти твое царство. Нѫ аще послоушаеши нас и

ѡбразъ Христа Назѡреа и того матере и въсѣх того

свѧтыхь ѡт цр(ъ)кве ѡтимеши, хощеши длъгаа жити

лѣта и царствїа дръжати скѵптра. Он же, слабь сый оумом

же и мѫдрованїем, въ скорѣ єже сих прошенїе исплъни.

И абїе призвавь свѧтѣйшаго Германа патрїарха и весь

иже съ нимь свѧщеннѣйшїй причьть, многохоулныѧ изрече

глаголы, не мало же и прѣжде бывшѧѧ царѧ же и патрїархы

оуничижи, неизчьтены досады на нѧ изрекь, ꙗко

идѡлѡмь поклѡнникы сих нарицаѧ. Ꙗкоже оубо злобѣсноуѫща сѧ

того видѣ свѧтѣйшїи патрїархꙿ Германъ,

не сътръпѣ того тако на мнѡѕѣ хоулити, нѫ ръвенїемь

доуховнымь себе подвигь, съпротивь цареви ѡтвѣща, глаголѧ:

189

Послоушай, царю, ѡт нелиже Христос, богъ нашь,

на земли ꙗви сѧ и съ чловѣкы пожить, без вѣсти въсѣко

идѡлское слоуженїе же и покланѣнїе быст(ь), ꙗкоже рече

бож(ь)ствнѣйшїй въ прорѡцѣх Захарїа: „Тако глаголеть

господь: потрѣблѧ имена идѡлѡмь ѡт землѧ, и не к

томоу тѣх бѫдеть памѧть.” Не оубѡ на развращенїе въсеѫ

въселенныѫ полѡжены быти цр(ъ)кѡвныѧ оуставы помышлѣй,

нѫ поминай апостола, рекша: „Аще кто вамь

благовѣстить паче, єже прѣѧсте, проклѧть да бѫдеть.”

И инде: „Аще не любить господа Ісоуса, да бѫдеть проклѧть.”

Сїа оубо и сих мнѡжайшаа рекшоу прѣподобномоу

Германоу, злобѣсный възбѣси сѧ мѫчитель и, ꙗкоже львь

велми рыкнѫвь, ѡт царскых прѣподобнаго изринѫ. Млъвѣ

ꙋбо не малѣ подвигши сѧ, и цр(ъ)ковное исплъненїе въ

мнѡѕѣ мѧтежи оустрои сѧ и благочьстивых стадо ѕѣлнаа

съдръжааше печаль.

ІV. Въ то оубо врѣмѧ слоучи сѧ и блаженномоу

Іѡанноу въ Кѡнстантїни градѣ быти, ꙗкоже древнїй

обычай прѣѧть. Ꙗко оубо видѣ благочьстивыих сънъмь

сълоучшее сѧ и бож(ь)ствнѣмь Германѣ, несътръпима

тѣх съдръжааше печаль, и ѡт недооумѣнїа, ꙗко именитоу

сѫщоу и нарочитоу мѫжоу, въси къ немоу сътѣкаахѫ сѧ,

съвѣть ѡт него приѧти спѣшѫще. Обыче бѡ добродѣтѣль

и несвоа своа творити и лѣнивѣйшѫѧ и грѫбыѧ

на ревность пооущати. Он же оутѣшителными слѡвесы

въсѧ въ бож(ь)ствънѫѧ подвиѕааше ревность и ср(ъ)дечнѫѧ

тѣх оуталѣаше печаль. Царь же, мѫжа нарочита

того вѣды, призвана того сътвори къ себѣ и слѡвеса

томоу ласкателна изглагола довѡлна, мнѧ сѧ того въ

своей оуловити мрѣжи. Нѫ божїй архїєрей, въ скорѣ доушевныимь

окомь сїа разоумѣвь, не въсхотѣ напрасно того

обличити, надѣав сѧ, єда како къ бож(ь)ствномоу и

истинномоу познанїꙋ того привлѣчеть. И глагола къ немоу:

Достоить тебѣ, царю, въсѣкое тоуждее мѫдрованїе до

конца далече ѡт себе ѡтринѫти, єдина же, ꙗже ѡт

190

бож(ь)ствныих писанїй и закѡнъ, свѣдѣтелства оудръжавати.

Царь же, ꙗко слыша сїа, ѕѣлѡ възрадова сѧ и въ

скорѣ того ѡтпꙋсти.

V. Двѡим же д(ь)немь прѣшедшемь, призва того

пакы въ полатѫ царь и рече къ немоу: Елма бож(ь)ствных

писанїй свѣдѣтелствомь послѣдовати намь реклъ єси

и тѣх оуставы крѣпко дръжати, ѕѣлѡ въ сласть приємлѧ.

Симь оубо и мы послѣдоуѫще, древнѣго крѣпко дръжим сѧ

прѣданїа, съгласника имѧще великааго оного въ прорѡцѣх

Мѡѵсеа, сице заповѣдавшаго: „Не сътвориши себѣ

въсѣкого подобїа, єлика на небеси горѣ и єлика на земли

долꙋ.” Сего ради ѡтѧхѡмь и ѡстроугати повелѣхѡмь

въсѣко подобїе въ цр(ъ)квах, єлико на дъсках и стѣнахꙿ,

ꙗко идѡлское подобїе сѫще. Достоить оубо тебѣ ꙗко

ревнителю бож(ь)ствнымь оуставѡмь, ꙗкоже реклъ єси,

приѡбщити сѧ и съмѫдръствовати нашемꙋ съвѣтоу же

и мѫдрованїꙋ, и божїеѫ благод(ѣ)тїѫ въсѣ добрѣ оустрѡѫт сѧ.

Божїй же ѡтвѣща свѧтитель: Писано єст(ь), царю:

съпасенїе бываеть въ мнѡѕѣ съвѣтѣ. Тѣмже, аще

хощеши твръдо быти заповѣданое тобоѫ, повели, да бѫдеть

събѡръ, и єже въ очїю въсѣх добро ꙗвит сѧ,

тогда оутвръдит сѧ и да дръжит сѧ. И царь рече:

Ꙗже богомъ заповѣданнаа, мнѡгь съвѣть чловѣчь не

трѣбоуѫть. Писано бѡ єст(ь): „Въ нимь ни приложиши,

ниже ѡтимеши.” Блаженый же Іѡаннъ ѡтвѣща: Не древнемоу

завѣтоу послѣдовати хотѧ азъ бож(ь)ствныим

оуставѡм ти рѣхь, нѫ апостолскыим прѣданїѡмь и свѧтыих

събѡръ оуставѡмь, ихже ти, ѡт блага въдъхновени

бывше доуха, нам прѣдашѧ. Древнѣа бѡ въсѣ прѣидѡшѧ,

и се бышѧ въсѣ нѡва. Глаголеть бѡ бож(ь)ствнѣйшїй

апостолъ Павелꙿ: „Аще мы сами или аг͠гелъ благовѣстить

вамь паче, єже прѣѧсте, проклѧть да бѫдеть.”

Достоить оубо намь, царю, правыих дръжати сѧ велѣнїй.

Писано бѡ єст(ь): „Не прѣстѫпай прѣдѣлы, ѧже полѡжишѧ

ѡтци твои, ꙗко длъголѣтень бѫдеши и благо ти

191

бѫдет.” Царь же, разгнѣвав сѧ, рече къ свѧтителю:

Котѡраа прѣданїа цр(ъ)кѡвнаа мы разорихѡмь или

котѡрыѧ древнѧѧ оуставы? Мѡѵсей великый онъ, иже пръвѣе

божїй закѡнъ ѡт гѡры принесый, имже въси красоуем сѧ

и хвалим сѧ, не людем ли начѧлствовааше и царствїа

съдръжаше начѧлство и їєреѡм и левїтѡмь полагааше

оуставы? И свѧтитель: Не тако єст(ь), рече, царю; нигдеже

бѡ обрѧщеши ни въ ветхом, ни въ новомь завѣтѣ,

ꙗко царь наречень быст(ь) Мѡѵси. Нѫ свѣдѣтелствоует

ми словоу богоѡт(ь)цъ Дав(и)дъ, глаголѧ: „Мѡѵси и

Аарѡнъ въ їєреех єго и Самоуилъ въ призываѫщих имѧ

єго призываахѫ господа, и тъ оуслышааше ихь и въ

стлъпѣ облачнѣ глаголааше имь, ꙗко хранѣахѫ заповѣди

єго и повелѣнїе єго, ꙗже дасть имь.” Зриши ли, ѡ царю,

ꙗко цр(ъ)кви въсѣх съдръжить и въсѣми начѧлствоуеть!

Прѣстани ѡт таковаго доушетлѣннаго мѫдрованїа и не

ѡтємли божїѫ невѣстѫ, цр(ъ)кве, оутварь. Богомѫжное

бѡ на икѡнах подобїе въсѣко нечювство ѡт доушѫ ѡтгонити

обыче, богоразоумїе же и божїй страх въсаждати.

Аще оубо древнѣаго хощеши дръжати сѧ прѣданїа, нѫжда

тебѣ їоудействовати и сѫбѡтствовати и ѡбрѣзати сѧ.

VІ. О сих оубо разгнѣва сѧ царь и повелѣ того

ѡт полаты изгнати. Он же, въ виталище ѡшед, прилежныѧ

о благочьстивыих къ богоу възсилааше мѡлбы. Царь же

заоутра посла къ немоу нѣкыѧ ѡт своих нарѡчитыих

бесѣдовати съ нимь, мнѧ сѧ сице того оуловити. Ѡни

же, съ тъщанїемь въ скорѣ шедше, повелѣнное тъщаахѫ сѧ

въ дѣло произвести. Он же тѣх съ чьстїѫ приємь, съ

собоѫ посади. Димитрїе же и Михаилъ, – сице бѡ посланникѡмь

бѣхѫ имена – бесѣдѫ наченше, сице рекѡшѧ: Царскомоу

повелѣнїꙋ въпрашаѫщоу, богоѡтца Дав(и)да слѡвесемь

послѣдоуѫще, глаголѧща: „Идѡл ѧзыкꙿ сребро и

злато, дѣла рѫкь чловѣчьскых. Оуста имѧтꙿ, и не глаголѧть;

очи имѧть, и не видѧть; рѫцѣ имѧт, и не ѡсѧжѫть;

нѡздрїи имѧть, и не ѡбѡнѣѫть. Подѡбни имь да

192

бѫдѫть твѡрѧщеи ѧ и въси надѣѫщеи сѧ на нѧ.” И

како вы, на дъсках и стѣнах идѡлꙿское подобїе несоуменнѣ

пишѫще, не стыдите сѧ и тѣх бестоудно богы наричете

и тѣмь кланѣете сѧ? Наша же дръжава, древнемоу послѣдоуѫщи

добрѣ оуставоу, въсѣко идѡлское подобїе ѡт

цр(ъ)кве без вѣсти сътвори. Тѣмже въсѣко прѣрѣканїе

далече да ѡтстѫпить, ꙗко тоужде сѫще въсѣкого христїанскаго

оустава. Свѧтитель глагола: Ръцѣте цареви: Аще

въпрашаеши, достоить тебѣ послоушати ѡтвѣты; аще ли

прѣтиши, по что въпрашаеши и не твориши мнѧщаа сѧ

тебѣ? Обаче, азъ истиннѫ не съкрыѫ, нѫ съ высокомь

проповѣданїемь божїѫ исповѣмь истинѫ. Не идѡлѡмь

мы покланѣем сѧ, ниже идѡлы на дъсках и стѣнах пишемь,

ꙗкоже непщоуеть царь. нѫ Христа и бога нашего подобїе

начрътаваем плътское, а не бож(ь)стъвное. Бож(ь)ство бѡ

неописано єст(ь) и недовѣдомо по своемоу єго сѫщьствоу.

Нѫ плътьское подобїе, имже на земли ꙗви сѧ и съ чловѣкы

поживе, єже на кр(ъ)стѣ повисѣ, єже въ гробѣ положено

быстꙿ, єже ада испразни, єже Ѳѡма осѧѕа, въ немже

на небеса въ въскликновени и въ гласѣ трѫбнѣмь самь,

богъ-слово, възнесе сѧ, съ нимже ѡт небесъ пакы хощеть

сънити въ послѣднїй д(ь)нь сѫдити живымь и мрътвыимь.

такожде и въсѣх свѧтыхь того оугѡдник пишемь

подѡбїа, не богы тѣх товрѧще, ни ꙗко богѡм тѣмь

покланѣѫще сѧ, – да не бѫдеть сего безмѣстїа, – нѫ ꙗко

мнѡгы страсти прѣтръпѣвшимь ради Христовы любве и

добродѣтелный до конца прошедшим пѫть, симь ревноуѫще

и тѣх подражанїа въ оумѣ живописоуѫще. А єже заповѣда

богъ Мѡѵсеꙋ, ꙗко не сътвориши въсѣкого подобїа,

193

пришедшїихь ради на землѧ обѣтованиѫѧ идѡлѡслоужителей

рече сїа, иже покланѣахѫ сѧ живѡтнымь и коумирѡмь

златымь и сребръным и слънцꙋ и лоунѣ и ѕвѣздамь.

И ꙗко ѡнѣх ради сїа рекѡшѧ сѧ, послоушай: Повънегда

искоусити Авраама въсхотѣ богъ, иже въсели сѧ

съ Ісаакомь и Іакѡвомь въ идѡлѡслоужителныих

стѧжанїа. тогда рече богъ: „Не сътвѡрите въсѣкь вид,

въ єже покланѣти сѧ, ниже на небеси, ниже на земли.”

По мнѡгыих же родѡх и родѡх избра мѫжа два, Веселеила

глаголѧ и Еллїадава, и благослови их и оупрѣмѫдри и

повелѣ рѫкотворенаа създати въ памѧть родѡмь их, и

глагола богъ къ Мѡѵсеꙋ: „Сътвори себѣ двѣ скрижали

камѣннѣ и възнеси къ мнѣ, ꙗко да напишѫ словеса

жизни въ них.” И сътвори тако. По томь глагола: „Сътвори

Хероувїмь и Серафїмь, таже сътвори трапезѫ и

позлати тѫ вънѧтрь и вънѣ.” И пакы: „Сътвори кѡвчегь

ѡт дрѣвь не гнїѫщих и положи въ немь свѣдѣнїа моа

въ памѧть рѡда ихь, сирѣчь скрижали, рѫчкѫ манны.

жезлъ Аарѡновь процъвтый.” Оубѡ сѫт ли сїа видѡве и

подѡбїа и рѫкотвѡренїа, или ни? Нѫ въ славѫ и слоужбѫ

божїѫ бѣхѫ. По мнѡгыих же рѡдѣх, вънегда господь

нашь Ісоус Христос въплъти сѧ ѡт чистыѫ дѣвы и

богородицѫ и быст(ь) чловѣкъ за наше спасенїе, ꙗко да

чловѣкы ѡт прѣльсти изметь и въ свое приведеть богоразоумїе,

бѣше въ Ієросолимѣ, оучѧ и наказоуѧ бож(ь)ствныѧ

своѧ запѡвѣди и творѧ страшнаа и дивнаа чюдеса,

Авгарꙿ, нѣкоторый царь въ Едесѣ. слыша Еврейскыѧ

люди кѡвы и льсти съшиваѫщѫ и на оубїйство спасово

лютѣ неистовѧщѫ сѧ, он же, недѫгом лютомь ѡдръжимь,

обаче посланїе написа, възвѣщаваѫщее льсть и навѣты

Іꙋдейскыѧ. Господь же чловѣколюбивый, ѕѣлѡ вѣрѣ. єго

почюдив сѧ, въсписа ємоу своеѫ рѫкоѫ посланїе, таже

водоѫ лице оумывь и ѡброусомь отрывь. весь своего лица

194

ѡбразъ на немь изьѡбрази. Нѣст(ь) ли се подобїе, аще

и не рѫкотворено? Ръцѣте цареви: Посли тамо и виждь,

колика мнѡжьства и нарѡди сътичѧт сѧ, кланѣѫще сѧ

и чьтѫще. Спасови же оученици и апостоли, иже томоу

послѣдѡвавшеи и рѫками осѧѕавшеи и пившеи съ нимь

и ꙗдшеи, ꙗкоже того видѣшѧ, написашѧ єго на икѡнѣ,

и покланѣем сѧ ємоу. Такожде и матере єго, ꙗкоже видѣшѧ,

написашѧ, и покланѣѫт сѧ чловѣци и почитаѫть,

не богы икѡны твѡрѧще, – да не бѫдеть, – нѫ памѧть

ѡбразомь написоуѫще, ꙗко да не въ забыть прїидѫть,

не написани бывше. Не каменїꙋ и дъскам покланѣем сѧ,

ꙗкоже непщоуеть царь, нѫ тѣх въ оумѣ на

молитвѫ подвижѫще, ꙗко да въсесилномоу богоу о нас

мѡлѧт сѧ. Кто бо, зрѧ господа нашего Ісоуса Христа, на

икѡнѣ написанна, сѣдѧща на прѣстѡлѣ и мнѡжьства

аг͠гелъ окръсть єго стѡѫща, или прѣчистѫѧ єго матере,

того на рѫкоу дръжѫщѫ, не оумилит сѧ и прослъзить?

Кто, зрѧ прѣчистыѧ спасовы страсти, свѧзанїа, заоушенїа,

распѧтїе же и погребенїе, прѣдтечево оусѣкновенїе, мѫченичьскаа

закѡленїа написана, и овомоу главѫ ѡтсѣкаемѫ,

овомоу же тѣло въсе съдраблѣемо, ового же въ кѡноби

врѧща, дроугаго же стръмоглавь обѣшена, иного же съ

кожеѫ одираема, не оумилит сѧ и слъзы пролїаеть и

прославить иже толико тръпѣнїе тѣмь давшаго? Нѣсѫть

идѡли сїа, нѫ богонѡсных мѫжей прѣданїа, добрѣ въ

славѫ божїѫ оумышлена. Тѣмже ѡстѫпите ѡт таковыѫ

прѣльсти и дїавѡлскаго изьобрѣтенїа. Который лѫкавый

дїавѡлъ пошьпта сїа въ оуши ваши, и въселенѫѧ въсѧ

съмѫтисте же и порѫгасте?

VІІ. Сїа посалнїи, Димитрїе же и Михаилъ, ѡт

божїа свѧтителѣ ꙗко оуслышавше, ѕѣлѡ оукѡриста царево

злочьстивое повелѣнїе и въ оумиленїе прїидѡста. Бѣста

бѡ мѫжа нарѡчита въ словѣ и благогѡвѣйна, нѫ страха

ради не смѣаста себе цареви обьꙗвити. Полѕѫ оубо не

малѫ ѡт слѡвесь божїа чловѣка приємша, възвратишѧ сѧ

195

въ полатѫ. Царь, ꙗко тѣх пришедшѫ оубо вѣдѣ, ни

понѣ въ малѣ тѣх пожда, нѫ абїе въ скорѣ тѣх призваны

сътвори, мнѧ сѧ нѣкое слово своемоу нечьстивомоу

велѣнїꙋ съгласно полоучити. И съ тъщанїемь тѣх поемь,

въ вънѧтрънѧѫ тѣх въведе лѡжницѫ и съ сладостїѫ

многоѫ въпрошенїе къ нимь творѣше. Ѡни же, и царево

велѣное съ многоѫ хытростїѫ възразити хѡтѧще и мѫжа

ревность и єже по боѕѣ истинѫ изьꙗвити: Силень въ

словѣ мѫжꙿ, царю, рекѡшѧ, и никымже побѣждень быти

можетꙿ. Таже въсѣ прѣдреченнаа по дробноу томоу сказавше,

въ несътръпимѫѧ того вълѡжишѫ печаль. Он же,

стоуда коупно и ꙗрости исплънꙿ сѧ, соуетнаа и льстемь

на въсѣкь пооучаше сѧ д(ь)нь и о заточени єго въсѣко

творѣше промышленїе. Благочьстивыих же събѡръ, ꙗко

сице нечьстїа належѫщь видѣ облакъ, сѣтованїа и скръби

весь исплънѣаше сѧ и оутекомь оустръмлѣахѫ себе къ

прѣподобномоу и належѫщѫѧ тѣмь печали тъмѫ томоу

сказѡваахѫ. Он же, ꙗкоже прѣмѫдрый врачь, съ доуховноѫ

хытростїѫ въсѣх въ божїй оутвръждааше страх и

правыих дръжати сѧ наказовааше велѣнїй.

VІІІ. Ꙗко оубѡ нечьствоуѫщаго царѣ къ благомоу

никакоже прѣклонна разоумѣ, въ скорѣ въ своѫ потъща сѧ

отити цр(ъ)ковь и своѫ достигнѫти паствѫ, не ꙗко

царева негодованїа страхоуѧ сѧ, нѫ ꙗко непричѧстно єреси

злокъзньныѧ хотѧ съблюсти свое стадо. Елма оубо своѫ

постиже цр(ъ)ковь, въсе абїе стадо въ скорѣ призвавь,

въсѧ лѫкавыѧ къзни злочьстиваго царѣ тѣмь вѣдѡмы

сътвори, не тъчїѫ же, нѫ и свѧтѣйшаго патрїарха Германа

озлѡбленїа же и изгнанїа и хоулы, ѧже неправедно

томоу нанесеныѧ, въсѧ по дробноу тѣмь ꙗвленно сътвори,

подобнѣ же и цр(ъ)ковное сѣтованїе и ѡтѧтїе ч(ь)стныих

икѡнь. Възвѣсти же и въсѣмь ѡкръстныимь єпископѡм

лѫкавое изьобрѣтенїе лѫкавнѣйшаго царѣ и злобѣснѫѧ

єресь. Прочее оубо прѣбывааше, въсѣко попеченїе о стадѣ

творѧ. Сътѣкаахѫ же сѧ въси ѡкръстнїи къ немоу,

196

пооученїа добродѣтелнаа и полѕѫ доуховнѫѧ ѡт него

хѡтѧще приѧти; он же, въ вѣрѣ и любви тѣх оутвръждаѧ,

ѡтсилааше. Сице добрѣ въ малѣ пожить врѣмѧ,

прѣподобнѣ же и праведнѣ, остави нижнѣа и къ господоу,

єгоже желааше, отиде, добрь жрѣбїй и наслѣдїе стадоу

благочьстїе оставль, подвигь добрый съ Павломь подвиг сѧ

и теченїе скончавь и вѣрѫ съблюд. Тѣмь и оуготѡваннаа

томоу ѡт владыкы благаа н(ы)нѣ наслаждает сѧ,

въсприємлет троудѡмь въздаанїа.

ІХ. Врѣмени же не малоу прѣшедшоу, мнѡжьство

много Агарѣнь Мѡреѫ дошедше, и тъ самый Полвѡтъ

съ цр(ъ)квїѫ раздроушити ѡкоушаахѫ сѧ, не тъчїѫ же,

нѫ и самыѧ мѡщи прѣподобнаго съжещи начинаахѫ. Нѫ

иже въ них живѫщїа бож(ь)ствнаа благод(ѣ)ть тѣх

стръмленїа въсѣчьскы бездѣлна сътвори. И овь оубо ѡт

них очима ослъпе, дроугый же десницѫ оудръжанѫ показовааше,

ин же лице къ хръбтꙋ обращенно имѣаше.

Семꙋ оубо на мнѡѕѣ бывшоу, абїе разоумѣшѧ лежѫщаго

силѫ и, на землѧ падше, слъзами тѫ ѡмакаахѫ, мѡлѧще сѧ

и прѡсѧще раздрѣшенїе нашедшїимь тѣмь лютымь, и

свѧтаго ракѫ оусръдно лѡбзаахѫ и въсѧ, єликы плѣнишѧ

христїане, свѧтомоу дарѡвашѧ. Тѣмже болшаа слава о

197

семь исхождааше, ѡни же съ мнѡѕѣмь стоудомь въ своа

ѡтидѡшѧ, славѧще и благодарѧще свѧтаго и чюдо

извѣстно всѣмь сказоуѫще. Ѡт толи оубо даже и до

н(ы)нѣ прѣбываеть тѣло єго цѣло и въсѣчьскы тли непричѧстно,

исцѣленїа творѧ различнаа иже съ вѣроѫ къ

немоу притѣкаѫщїимь.

Х. По мнѡгыих же лѣтѣх, вънегда при благочьстивѣм

цари Калоїѡаннѣ Блъгарскый възвеличи сѧ рѡгꙿ, и

въсѣ Гръчьскаа землѣ под того рѫкоѫ покорена быст(ь).

Рѡдоу бѡ Фрѫжскомоу тогда Цариград прѣємшоу, такожде

и въсѧ Гръчьскѫѧ власть, иже и царѣ поставишѧ ѡт

кѡлѣна своего. Егоже царь Блъгарскый Калоїѡаннъ въ

Ѡдринь пришедша оувѣдѣвь, въ скорѣ Фїлїпповь град

постиже и хытростїѫ многоѫ того ѧть. Вѡѫ бѡ тогда

ꙗко на плѣнь въ Ѡдринь посла, вѡйскѫ же велїѫ въ

мѣстѣх нѣкоторыих съкрыть. Царь же, иже ѡт Фрѫгꙿ

поставленый, Балдоувинь именемь, съкръвеныѧ льсти не

вѣды, въ скорѣ съ иже тогда сълоучьшими сѧ на нѧ

потече. Ѡни же ꙗко бѣжѫще твѡрѣхѫ сѧ, дондеже того

въ вѡйскѫ доведошѫ. И абїе ѡт въсѫдоу Блъгаре сътекше сѧ,

того ѧшѫ и въ Трънѡвъ, приведошѫ и съмръти

прѣдашѫ. Тогда оубо, тогда ѕѣлѡ славный Калѡїѡаннъ,

царь Блъгарскый, мѫжьскы на Гръчьскѫѧ прѣпоаса сѧ

дръжавѫ и въсѧ грады тѣх поплѣни же и расыпа, въсѧ

тѣх оудръжа землѧ даже до Драча. И не тъчїѫ ѧже

иже брать єго по плъти, старый Асѣнь, оудръжа землѧ,

нѫ и мнѡжайшайшѫѧ ѡт него, лѣтоу текѫщоу тогда

ѕ҃ѱ҃в҃і҃. Въ то оубо врѣмѧ и свѧтаго и блаженнаго Іѡанна

198

мощи тамо обрѣть, ч(ь)стнѣ прѣнесе ѡт града Месїнїѫ

въ свой славный град Трънѡвь.

ХІ. По немь оубо царствова Бѡрилъ и по немь

прѣѧть царство Іѡаннъ Асѣнь, с(ы)нъ стараго Іѡанна

Асѣна царѣ, иже и вѣрѫ православнѫѧ до конца оутвръди.

Томоу ꙋбо ревноуѫщи и благовѣрнаа єго царица Анна,

новаа Ѳеѡдора вѣроѫ, цр(ъ)квы мнѡгы и та въздвиже

въ славѫ божїѫ и свѧтыхь єго. Подобнѣ же и инокѡмь

и инѡкынѣмь ѡбитѣли ч(ь)стны създа, въ нихже и до

н(ы)нѣ прѣбываѫще, непрѣстаннаа богови славословїа нощїѫ

и д(ь)нїѫ възсилаѫть. Къ симже и мѡнастырь въздвиже

инѡкѡмь въ имѧ свѧтыхь и вьсехвалных връхѡвных

апостолъ, въ немже и въсеч(ь)стныѧ мѡщи блаженнаго

Іѡанна положи, ѧже исцѣленїа различнаа подаваѫть въсѣмь,

иже съ вѣроѫ къ немоу прихѡдѧщимь.

ХІІ. Нѫ кто по дробнꙋ сего блаженнаго скажеть

пѡдвигы, кто сего не почюдит сѧ ревности? Ничимже бѡ

остаетꙿ Илїинныѧ ѧже по боѕѣ ревности. Он бѡ четыриста

жрець Езавелинѣх топлѣйшимь ръвенїем изкла, ꙗко развратителѧ

Ізраилитьскыимь людем; съ же не четыриста

тъчїѫ, нъ тъмы тъмами бѣсѡвскыѧ съсѣче плъкы и

єретичьствоуѫщаа загради оуста и царѣ нечьствоуѫща съ

дръзновленїемь обличи и стоудныѧ архїєреѧ оукори, паче

же, истиннѣйшее рещи, въ стоуд ѡдѣа вѣчень и свѣтлѫ

положи на врагы по истинѣ побѣдѫ, не тъчїѫ же, нѫ и

къ своемоу свѣтлѣ възвращ сѧ стадоу, въ благочьстивѣй

вѣрѣ то оутвръди, некръвныѧ раны побѣдителнѣ о

истинѣ ношѧ. Где оубо того полѡжимь безчислъныѧ

199

троуды, єже о Христовѣ цр(ъ)кви гѡненїа, бѣды, искоушенїа?

Съ Павлом и тъй добрый подвиѕа сѧ подвигь,

не оубоа сѧ царей прѣщенїа, ласкателей льсти, навѣты

ѧже за благочьстїе, не побѣждень быст(ь) льстными дарѡванми,

не оуныть въ искоушених, не продасть вѣрѫ, не

ѧть быст(ь) врагь истинѣ навѣты, не раслаби сѧ произволенїемь,

ръвенїе къ ръвенїꙋ приложи и ретꙿ къ рети,

оусръдствова по вѣрѣ, брань подѧть о цр(ъ)кви, не

облѣни сѧ о истинѣ, не ослабѣ доушеѫ, не оужасе сѧ

оумомь, нѫ весь неприклонень доушеѫ быст(ь), весь готовь

за Христовѫ икѡнѫ излїати кръвь, весь изстѫпи из мира,

весь въседоушно аг͠гелское въ плъти показа житїе, теченїе

сконча, вѣрѫ съблюде, тѣмже и въсприѧть троудомь

възмъздїа. Сице бѡ вѣстъ бѡгъ почитати иже о немь

подвиѕаѫщих сѧ, сице славить иже того славѧщїих, сице

обыче добродѣтѣль почитати своѧ рачителѧ. Кто бо не

оудивит сѧ и велми почюдит, зрѧ тѡлицѣми лѣты

добрѡдѣтѣлныѫ свѧтых мѡщи цѣлы и неврѣдны прѣбываѫщѫ,

исцѣленїа точѧщѫ, недѫгы оуврачюѫщѫ и въсѧ

тѣх съпостатныѧ силы? Сїа въсѣ благод(ѣ)ть, иже въ

нихꙿ живѫщїа, дѣйствовати обыче. Ꙗкоже бѡ сл(ъ)нцꙋ,

своѫ лоучѧ испоустившоу, въсѧ ѡзарѣеть чюднѣ тварь,

и въсѣка тъма и мракь прогонима бываѫть, сице и

ч(ь)стныѧ свѧтых мѡщи благод(ѣ)тїѫ, ꙗже въ них,

въсѣкѫ вѣрных доушѫ чюднѣ нѣкако ѡзарѣѫть и мнѡжае

въ божїе славословїе тѣх подвижѫть и въсѣко нечювство

и оунынїе и слабостꙿ без вѣсти твѡрѧть. Елма

оубо такѡвы благод(ѣ)телѧ по боѕѣ стѧжахѡм, иже тако о

въсемь мирѣ прилежно мѡлбы непрѣстанно богови принѡсѧт,

притецѣмь и мы къ блаженномоу семꙋ ѡтцоу и,

ракѫ обꙿстѫплъше, прѡлѣимь слъзы. Възревноуимь того

житїꙋ, того топлѣй ревности, того вѣрѣ, того оусръдїꙋ,

ꙗко да и мы того высоты сподѡбим сѧ. Ръцѣмь и мы:

Чьстна прѣд господомь съмр(ъ)ть прѣподобнааго, и не

тъчїѫ чьстна, нѫ и ѕѣлѡ славна же и чюдна, ꙗко пророкѡмь

сладка, ꙗко апостолѡмь въжделѣнна, ꙗко славы

200

исплънена, ꙗко благодѣтїѫ освѣщаема. Что оубѡ? Кто сего

наречетꙿ Мѡѵсеа? Нѫ онъ оубѡ сѣни и гаданїꙋ слоужааше;

съ же самой истинѣ агнъца божїа, иже за миръ весь

себе пожершаго, на къждо д(ь)нь и безькръвнѫѧ жрътвѫ

прилежно о въсемь мирѣ приносѧ. И онь оубѡ чювестъвное

море прѣщед и Еврейскыѧ люди прѣведе и поустынѧ

проходити оустрои, Фараѡнскааго тѣх лютаго свободивꙿ

мѫчителства; съ же не море чръмное, вѡдами влъноуѫще сѧ,

нѫ много мнѡжае сего лютѣйшее и жесточайшее мира

сего быстрыма прѣиде нѡгама и мыслънаго Фараѡна,

лѫкавааго глаголѧ дїавѡла, и въсѧ єго ѡтстѫпныѧ силы

потопи же и подави, слъзными тѡкы и непрѣстѫпными

єже къ богоу мѡлбами тѣх къзни и начинанїа до конца

без вѣсти оустрои и своѧ люди горкаго єресска свободи

мрака и мъглы же и мѣстъ, ихже не посѣщаеть господь.

И не въ поустынѧ, нѫ на горѫ тѣх възведе бож(ь)стъвных

велѣнїй и пищеѫ дѡгматскоѫ тѣх доушѫ оутвръди

и къ самомꙋ богоу тѣх приближити сѧ сътвори, и не

въ сквожнѣ камѣнѣй заднѣа зрить, нѫ лицемь къ лицоу

бога ꙗснѣ зрить, прѣѡбразоуемь ѡт господнѣ доуха. Илїѫ

ли того именоуѫ? Нѫ онъ оубѡ четыриста тъчїѫ стоудныих

жрецъ изкла; съ же не четыриста, нѫ легеѡны бѣсѡвь

безчислъных до конꙿца без вѣсти сътвори, єже и

прѣславнѣе. Нѫ ли царѣ безакѡноуѫща онъ обличи? И съ

же царѣ нечьствоуѫща и на Христовѫ шѫтаѫща сѧ икѡнѫ

съ стоудными того їєреи съ дръзновленїемь обличи же и

посрами и въ стоудь одѣа вѣчень. Небо оубо того наричѧ,

ꙗко небесна проповѣда таинꙿства; сл(ъ)нце, – осїаваеть

бѡ чюдесы ꙗкоже сл(ъ)нце тварь; грѡмь, – възгръмѣ

бѡ благочьстїа дѡгматы съ въсѣцѣмь дръзновленїемь;

млънїѫ, – освѣти бѡ ꙗко мльнїа слѡвесы дѡгматскыми

въсѧ землѧ; облакъ, – ꙗко облак бѡ осѣни върѫченнѫѧ

себѣ паствѫ и каплѣми благод(ѣ)тными тѣх ороси

ср(ъ)дца; кѡвчегъ, – въсѧ бѡ добрѡдѣтѣли въ себе

201

събра; скровище, – бож(ь)стъвнаа бѡ таинства въ немь

съкръвена бышѧ; чашѫ, – бож(ь)ствнаго бѡ въсѣмь оученїа

подасть пиво и рѣчными стрꙋꙗми оучителства словесы

възвесели вѣрных доушѫ; рѣкѫ, – ꙗко рѣка бѡ источи

бож(ь)ствнаа оученїа; стлъпъ, – прѣмѫдрость бѡ того

създа себѣ стлъпꙿ. Которѫѧ оубо достойнѫ пѣснь семоу

принесѫ, котѡрыми цвѣтцы того вѣнчаѫ връх, чтоже ли

того нарекь, съставлѧ слово? Никоеже ми слово довлѣеть

къ похвалѣ иже ѡт бога избраннаго аг͠гелѡмь єдинокровника,

свѧтымь съжителѣ, апостолѡмь равнаго, Павлова

съретника, добрѡдѣтѣлей скровище, трѫбѫ доброгласнѫѧ,

славїа пѣсниваго, лѣстовицѫ благоглаголивѫѧ, грълицѫ

поустинелюбнѫѧ, чашѫ чрьплѧщѫѧ бож(ь)стъвное пиво,

стлъпа неѡборимаго, рай добрѡдѣтѣлей, пастырѣ истиннаго,

врътоград небеснаго царѣ, ѡрла высокопарнаго, Христова

винѡграда, истинѣ проповѣдника, благочьстивыѧ

вѣры нырѣ, єресемь посѣкателѣ, истинѣ въздѣлателѣ,

сырыимь застѫпника, ѡбидимыимь помощника, злославныих

прогонителѣ, православныих побѡрника, архїерейскѫѧ

красотѫ, цр(ъ)ковное оукрашенїе, ѕвѣздѫ свѣтлѫѧ и,

просто рещи, въсѣх добрѡдѣтѣлей скровище.

ХІІІ. Нѫ грѧди ми и ты, христїанское плємѧ, и

съвъзвесели сѧ д(ь)несь. Съзови ѡкръстныѧ страны въ

славное тръжьство, тръжьствоуй, ликоуй, възвесели сѧ,

праздноуй, въспой, въсхвали. Подвигни на молитвѫ иже

д(ь)несь праздноуемаго ѡтца, ꙗко да въ молбѫ подвигнеть

въсѧ своѧ съсѣды и дроугы ѡкръстныѧ, ꙗко єдиноградникы,

ꙗко съѡбещникы, ꙗко равножителѧ, ꙗко дроугы,

блаженнаго глаголѧ Иларїѡна, иже инѡгда Мѡгленскаго

пастырѣ бывшаго, н(ы)нѣ же нашего и пастырѣ и наставника,

и Іѡанна, Рылскыѧ пꙋстынѧ жителѣ, и прѣподобнѫѧ

Параскеви и царствовавшѫѧ зде и н(ы)нѣ въ

бѫдѫщемь царствоуѫщѫѧ Ѳеѡфанѫ, Фїлѡѳеѫ поустынножителницѫ

и въсѣх коупно свѧтыхь, ꙗко да ѡбщѫѧ

202

молбѫ възслѧт къ ѡбщемоу владыцѣ же и царю о царей

наших и о въсѣх людех. Не лъженъ бѡ єст(ь) рекый:

„Въсѣ, єлика аще прѡсите ѡт ѡтца въ имѧ мое, даст(ь)

вамь.” Подвигни Петра, подвигни Павла и весь бож(ь)ствныих

оученикꙿ ликь, ꙗко да прилежнѫ молитвѫ сътвѡрѧть

и добрѣ оубо текѫщѫѧ на спасныѧ направѧть пѫти и

по бож(ь)ствных стъѕах шествовати оустрѡѫть.

ХІV. Сїй тебѣ, ѡ блажене, ѡт нас дарь, сїе приношенїе.

Ничтоже бѡ наших трѣбоуѧ єси, въ нетлѣннѣй

бѡ живеши жизни, идеже въсѣх веселѧщих сѧ єст(ь)

жилище. Н(ы)нѣ лицемь къ лицоу зриши бога и невещестъвнѫѧ

томоу поеши пѣснь, аг͠гелскыѧ ѡбрадоваеши ликы,

прорѡкомь съвъдварѣеши сѧ, апостолѡмь, мѫченикѡмь,

исповѣдникѡмь, постникѡмь, прѣподѡбныих съслѡвїꙋ. Нѫ

прїиди нинѣ невидимо по срѣдѣ въсѣх нас и въсѣх прошенїа

ꙗже къ пѡлезнымь исплъни, въсѣх примири,

въсѧ къ богоу приведи, ѡтжени єретичьскѫѧ мъглѫ,

ѧзычьскаа въстанїа оукроти, цр(ъ)ковꙿ оумири, миръ

съблюди, стадо ѡгради, недѫжныѧ исцѣли, сѫщѫѧ въ

поустынѣх оутѣши. Вѣси немощь нашего єст(ь)ства, вѣси

неоустроенїе врѣмене. Сего ради тебе мѡлимь, тебѣ припадаемь,

тебе въ молитвѫ подвижемь, имаши бѡ къ

богоу дръзновленїе, имаши милостивное. Посѣти, защити,

не ѡтрини, прїими, призови, оутѣши, подаждь рѫкѫ лежѫщїимꙿ

и въсѣмь, иже въ твоѫ молебнѫѧ памѧть съшедшїим сѧ

д(ь)несь, испроси оставленїе грѣхѡмь, недѫгѡмь ѡтгнанїе,

ѡт скръбныих ѡтдъхнѫтїе, ꙗко да молитвами твоими

ѡт злых избавлъше сѧ, славѫ възслемь Христоу, истинномоу

богоу нашемоу, ємоуже слава съ ѡтцемь и свѧтымь

доухом н(ы)нѣ и присно и въ вѣкы вѣкѡм. аминь.