Старобългарски речник
ѹмѫт 
ѹмѫт -ѹмѫѫ -ѹмѫш св 1. Измъча, подложа на мъчения шъдъше на онѫ странѫ въꙁштате прѣдъ градомъ. кого савна менемъ. кръстꙗна сѫшта. ѹмѫена мѫкам С 151.22 Погубя. грꙙдетъ бо стꙑ ловѣколюбьцъ. ꙁвестъ вѣьнъхъ ѫжꙿнкъ мѫжьствомъ.  областѭ велкоѭ. жвѫштхъ въ гробѣхъ. ѧже ѹмѫ обдьлвꙑ  непобѣдмꙑ мѫтел҄ь. ѹмѫенꙑ (вм. ѹмѫвъ, Север., с. 381, бел. под линия)  отъ бога. ꙗко протвнкъ ѹкрадъ.  събꙿравъ жвѫштꙙѧ вꙑспрь С 460.7, 8—9 2. Укротя, обуздая ꙁане мъногꙑ кратꙑ пѫтꙑ  ѫж желѣꙁнꙑ съвѧ(ꙁа)нѫ сѫщю. прѣтръꙁаахѫ сѧ отъ него. ѫжа желѣꙁна  пѫта съкрѹшаахѫ сѧ. ꙇ нктоже его не можааше ѹмѫт М Мк 5.4 З Подчиня, покоря. бъ даѩ мъсті мънѣ.  ѹі (погр. вм. ѹмѫі, Север., с. 21, бел. под линия) люді моѩ подъ мѩ СП 17.48 Изч М З СП С Гр τυραννέω τιμωρέω δαμάζω ὑποτάσσω τυραννίζω ѹмѫіт Нвб умучвам остар ВА Срв умъчнен ’измъчен’ диал