Старобългарски речник
теофлъ 
теофлъ -а м ЛИ 1. Теофил — лице, на което евангелистът Лука посвещава творбата си съгласно гръко–римската литературна традиция [срв. продължението в Деян 1.1] ꙇꙁвол сѧ  мьнѣ хождъшю с пръва по вьсѣхъ. въ істнѫ по рѧдѫ псат тебѣ. славънꙑ теофле М Лк 1.3 З А 2. Теофил — един от 40–те кападокийски воинихристияни, умр. мъченически [ок. 320 г.] в Севастия, Мала Армения [Мала Азия] по времето на имп. Лициний [308—324 г.]. Пр. на 9 март бѣахѫ же вон кападок҄скꙑѧ странꙑ. въ санѹ дномъ. жвѫште благовѣрьнѣ. сломъ м҃. а се мъ мена ... канꙿддъ. ѳеѡфл. валерꙗнъ С 69.16 3. Теофил — дякон в Северна Африка, умр. мъченически заедно с мирянина Еладий през III в. Пр. на 8 януари мⷺца енѹⷬ҇а ѕ҃. страⷭ҇ стѹю мⷱ҇кѹ теофла дакона.  елда А 141а 10 4. Теофил — византийски император [829—842 г.], син и наследник на имп. Михаил II Пелтека [820—829 г.] ѳеѡфлъ же о насъ цѣсарьствѹ. воѧ сътворвъ на скврънавꙑѧ срацнꙑ ꙁде С 56.1 5. Теофил — един от 42–та християни, умр. мъченически ок. 840 г. в Амория, Фригия [Мала Азия]. Пр. на 6 март мѣсꙙца марта. ꙁ҃. мѫен стꙑхъ  славънꙑхъ новоꙗвьшїхъ сꙙ мѫенкъ. ѳеѡдора. костантна. ѳеѡфла С 54.7 6. Теофил — управител на област, споменат в житието на св. Пионий [11 март] прдоста же к н҄мъ неокоръ епархъ ѳеѡфлъ. съ народомъ многомъ С 136.25 рее епархъ ѳеѡфлъ. лѫкам анѳупатъ посъла да веден бѫдете въ ефесъ С 137.5 М З А С Гр Θεόφιλος ѳеѡфлъ ѳеѡфл теофілъ Нвб Теофил ЛИ Теофилов ФИ СтИл, РЛФИ