Старобългарски речник
сѣт 
сѣт несв сѣꙗт -сѣѭ -сѣш 1. Сея, засявам [семе] въꙁьрте на пⷮцѧ нбскꙑѩ. ѣко не сѣѭтъ н жьнѭтъ. н събраѭтъ вь жтьнцѫ М Мт 6.26 З, А, СК. Срв.Лк 12.24 М З ѹподоб сѧ црстве небеское. лвкѹ сѣвъшѹ добро сѣмѧ на селѣ своемь М Мт 13.24 З А У моⷧ҇ егꙿда хотѧще сѣт СЕ 12b 1 Образно. с же сѫтъ ѣже на пѫт. ꙇдеже сѣетъ сѧ слово М Мк 4.15 З ѡ сьвѣте ꙁълꙑ ꙁавстѭ сѣмъ.  ꙁавстѭ обламъ С 402. 13 2. Прич. сег. деят. като същ. сѣѩ м ὁ σπείρων Сеяч; този, който сее се ꙁде сѣѩ да сѣетъ М Мт 13.3 З.Срв. Мк 4.3 М;Лк 8.5 М З А о пртъ сѣѭштааго М 76b 1 о семь бо естъ слово стовое. ѣко нъ естъ сѣѩ. ꙇ нъ естъ жьнѧ М Йо 4.37 З А сѣѭшт сльꙁам въ радость пожьн҄ѫтъ С 364.17 3. Прич. мин. деят. като същ. сѣвꙑ м ὁ σπείρας, ὁ σπείρων Сеяч; този, който е посял вꙑ же ѹслꙑште пртъѫ сѣвъшааго М Мт 13.18 З сѣвъшеї сльꙁам въ радость пожьнѭтъ СП 125.5 Срв. СЕ84b 7 4. Прич. мин. страд. като същ. сѣно и сѣꙗно ср ед τὸ ἐσπαρμένον, ὁ σπαρείς Посятото; това, което е посято [образно] прходтъ же непрѣꙁнь  въсхꙑтаатъ сѣное въ срдц его М Мт 13.19 З 5. Пресявам, минавам през сито смоне смоне се сотона простъ васъ да б сѣлъ ѣко пшенцѫ М Лк 22.31 З сѣт сѧ М З А СК У СП СЕ С Гр σπείρω σπόρος σινιάζω Нвб сея ОА ВА АК НТ Дюв НГер ЕтМл БТР АР ДА