Старобългарски речник
сълъ 
сълъ -а м 1. Пратеник; човек, изпратен някъде със специална задача нѣстъ рабь боле га своего. н сьлъ боле посълавъшааго  А Йо 13. 16 тае по девꙙтънадесꙙтьнѣмъ лѣтѣ. акꙑ нѣкого съла  ꙁастѫпьнка. къ вꙑшънюѹмѹ цѣсарѹ ѹтелꙗ свого. прѣдьпосълавъ. ꙁде на мльанъно мѣсто С 273.20 прде же вееръ ꙁѣло сълъ пѹштенꙿ отъ того троконꙿда С 561.20 Само мн.Пратеничество, делегация.  посълашꙙ сълꙑ къ цѣсарѹ гратꙗнѹ повѣдаѭште. о вьсѣхъ бꙑвъшхъ С 196.26 таково повелѣнь богоьствааго црѣ. посълашꙙ к немѹ сълꙑ. ꙗкоже дат мъ еппъ С 539.24 2. Пратеник на Бога, Божи вестител, ангел благословесенъ грꙙдꙑ въ мꙙ господьне. съпастъ насъ собоѭ. ꙗкоже рее пророкъ. не ходата н сълъ нъ самъ господь сьпасе ѧ С 330.1 Изч А С Гр ἄγγελος πρεσβεία πρέσβυς ἀπόστολος сьлъ Нвб Срв [по]сланик ’пратеник’ ОА ВА ЕтМл БТР АР