Старобългарски речник
страньнкъ 
страньнкъ -а м 1. Странник, чужденец, пришълец да сего не раꙁѹмѣеш. еда страннкъ с схъ мѣстъ. да нꙑнꙗ пршълъ с въ градъ сь С 475.20 Срв. С476.3 не тако л подобааше пострадат хѹ. добрѣ наремъ странꙿнкъ С 477.28 2. Странник, пътник кон҄ь же тъ прведе въ манастꙑрь. мьлѣть. на кръмьѭ прходꙙштхъ тѹ страннкъ. гоже конꙗ люта сѫшта  сверѣпа  напраснва С 565.5 страньнкꙑ ѹбват ξενοκτονέω Които убиват чужденци бꙑвшѹ на н҄е бжю гнѣвѹ. творꙙштхъ рад грѣхꙑ  жвѫштхъ на н҄е. страннкꙑ ѹбваѭште С 128.17—18 Изч С страннкъ странꙿнкъ Нвб странник ОА ВА АК ЕтМл БТР АР ДА