Старобългарски речник
соломонъ 
соломонъ м ЛИ Соломон — израилскоюдейски цар [ок. 965—928 г. пр. н. е.], син на цар Давид и Вирсавия [историята му в 3Цар 2—11]. Библейската традиция му приписва авторството на пс. 71 и 127 и книгите „Притчи Соломонови“, „Еклесиаст“, „Песен на песните“, „Премъдрост Соломонова“ глѭ же вамъ. ѣко н соломонъ во вьсе славѣ свое облѣе сѧ. ѣко еднъ отъ схъ М Мт 6.29 З, А, СК.Срв. Лк 12.27 М З цсрца южьскаа ... прде отъ конецъ ꙁемлѧ слꙑшат прѣмѫдрост соломонѧ.  се мьножѣе соломона съде М Лк 11.31 З.Срв. Мт 12.42 З ддъ же црь роді соломона ѿ ѹрінꙑѩ А Мт 1.6 СК соломонъ же роді. ровоама А Мт 1.7 СК вь конець пъсаломъ давъ въ соломѹнѣ СП 71.1 такожде же  солѡмонѹ глагол҄ѫштѹ. аште падетъ врагъ тво не порадѹ сꙙ С 126.18— 19 нктоже того прѣско сѣт. нктоже того мрѣжь гонеꙁнѫ ... н соломѡнъ прѣмѫдрꙑ. же ножемъ обл ꙁаꙁора лъжꙙ С 238.22 подъ сѣнѭ ѧ сѣдꙙ глагол҄етъ соломономъ реенꙑ С 353.23  о рѫжьнѣѣмъ смѣсѣ. послѹша соломона въ мѫдростехъ глагол҄ѫшта. беꙁѹмьлю въ смѣсѣ творш ꙁъло С 356.24  то глагол҄ѫ давꙑда  їѡнѫ  соломѡна С 461.7 соломѡнъ ... въ пртꙿахъ рее. отъ велъства  добротꙑ ꙁъдан. по вьрꙙжденю вдѣт. по н҄емѹже обраꙁѹ родотворьцѹ хъ съꙁꙿдат ѧ С 534.1 Изч М З А СК СП С Гр Σολομών Σαλωμών От евр Šelōmō ’мирен, благодатен’ соломѡнъ солѡмонъ соломѹнъ соломон соломѹнь Нвб Соломон м ЛИ Соломонов ФИ Соломония ж ЛИ Соломун м ЛИ Соломунов ФИ СтИл,РЛФИ