Старобългарски речник
слабъ 
слабъ -ꙑ прил 1. Слаб, който няма достатъчно сила, безсилен ꙁапрѣщаетъ т ꙇменемь гнемь. трѧсавце послѣдьнѣѣ ѩꙁе. ѹкорена сѫщ. слабѣшѣ вꙿсѣхъ ѩꙁь СЕ 45а 19—20 2. Прен. Слаб, който не притежава духовна сила; страхлив, малодушен терент рее. мьнѣлъ л с страхꙑ ѹбоꙗт сꙙ намъ. нѣсмъ бо тольма слаб. да оставмꙿ жꙁнодавьца.  поклонмъ сꙙ богомъ стѹждмъ С 176.17 просльꙁ їс. а не въсплака. же бо непросльꙁт отънѫдь акꙑ жестость.  неловѣколюб отъмештꙙ. а же любоплакат. то акꙑ слабо  не мѫжьствьно справьꙗѧ С 316.12  не бѫд мі подражатель слабѹ  грѣшꙿнѹ Р II 2.10—11 ѹнꙑлъ прѣдьложеньемь. слабъ волеѭ. не мъ покааньѣ н мⷧ҇въ Р II 1.14—15 Незначителен, нищожен. слабо [погр. вм. слаба] жена не вѣдѫшт. ꙗко  не пршъдъ хс тѹ бѣ. божьства властѭ С 306.20 Изч СЕ С Р Гр χαῦνος ῥᾳ´ϑυμος ἀσϑενής ἄνανδρος ἀγενής Нвб слаб ОА ВА АК НТ НГер ЕтМл БТР АР ДА слабо нареч АК Дюв БТР АР Срв Слабака МИ ЙЗ,МИПан Слабаков ФИ СтИл,РЛФИ