Старобългарски речник
скврьньнъ 
скврьньнъ -ꙑ прил Скверен, духовно нечист, който е свързан с грях да сто съблюдеш срце. отъ сквръненъ помꙑшлене СЕ 92а 4—5 боꙗаше бо сꙙ да како слово нѣко скврьньно. отъ грѣшьною ѹстьнѹ ѧ ꙁлѣꙁъ. двгнетъ на н҄ѫ гнѣвомъ сѫдѭ С 391.16 Като същ. скврьньнꙑ м ед a) ὁ ἐναγής Нечестивецът, мерзавецът  съꙁъдан вьн҄ѣт дръꙁнѫ скврънънꙑ.  нестꙑ. того мꙿже вьса бꙑшꙙ. ꙗже на небесехъ  на ꙁем. вдмаꙗ  невдмаꙗ С 188.9 b) скврьньно ср ед [τὸ] μιαρόν Нещо нечисто, мръсно ⷩ҇ бꙑва҇ѩ. аще клюⷮ҇ сѧ. скврънънѹ. л нестѹ. въпаст вь вно СЕ 19а 22—23 демонъ нестꙑ  скврьньнꙑ [τὸ] δαιμόνιον [τὸ] ἀκάϑαρτον καὶ ἐναγές В християнството и юдейството — свръхестествена сила, която причинява зло; демон, сатана бѣж. отътьц. ѡтд. вꙿсѣкъ демонъ нестꙑ. ꙇ скврънънꙑ СЕ 53b 17—18 ꙗдъше скврьньна мѧса οἱ μιαροφαγήσαντες Тези, които са яли осквернено месо моⷧ҇ наⷣ҇ ѣдъшꙇмь скврънъна мѧса СЕ 22а 1—2 Е СЕ К С Р Гр κοινός μιαρός ῥυπαρός βέβηλος ἑναγής δυσώδης [τῆς] ὀδύνης скврънънъ сквръненъ Вж. при скврьнъ Нвб