Старобългарски речник

сонъ^I

сонъ -а м МИ Сион — йевусейска крепост на един от хълмовете на древен Ерусалим, превзета от цар Давид и наречена Давидов град [2Цар 5.7, 9; 3Цар 8.1]; култово място на цар Соломон. Свещено място за израилтяните, свързано с Божието присъствие [Ис 8.18, Йоил 3.21, Мих 4.2]; символ на Ерусалим їꙁбьра колѣно іюдово. горѫ сіонъ ѭже въꙁлюбі СП 77.68 гь вь сіонѣ велеі  вꙑсокъ естъ СП 98.2 Срв. Е32б 12 ѣко съꙁіждетъ гъ сона.  ѣвітъ сѩ вь славѣ своеі СП 101.17 блаженъ ꙇже мѣ сѣмѧ въ сонѣ. ꙇ ѫжкꙑ своѩ въ емⷧѣ СЕ 83а 16 проповѣда радость сѡнѹ С 337.3 А Е СП СЕ К С Гр Σιών От евр Siyon сіонъ сѡнъ