Старобългарски речник
самѹлъ 
самѹлъ -а м ЛИ 1. Самуил — старозаветен велик пророк [1Цар. 3.20], левит [1Пар. 6.22—28], последният от „израилевите съдии“, син на Елкан и Ана. Според юдаистичната традиция автор на книгите Съдии Израилеви и Рут, както и на Първа и Втора книга Царства. Пр. на 20 август мⷺца авгⷭ҇о ҃ стаго апла тадеа.  прⷬ҇ока самолѣ А 152а 17 еще глѧ постгнетъ бо мѧ ... вѣст дѣѫща лѣта ѡ(.....)нѣ ...  о двдѣ же  ѡ самѹл()  о дрѹгхъ прⷪ҇рцахъ Е 8а 1 непьштюетъ і на семь свѣтѣ бжю гнѣвѹ. крѣпъко помꙑшлѣѩ. бꙑвъше пръвѹмѹ цреві ꙇлвѹ. саѹлѹ. ꙇ не ꙁа велье прѣꙁьрьрѣнье. оть пророка саѹла (погр. вм. самѹла) К 2b 37 2. Самуил — български цар [997—1014 г.], син на комит Никола и Рипсимия, брат на Давид, Мойсей и Арон аꙁъ самопⷧь рабъ бж() полагаѫ памѧть (ѡц)ꙋ  матер СН А Е СП СЕ К С СН Гр Σαμουήλ От евр Šěmū’ēl ’божие име’ самолъ Нвб Самуил м ЛИ Бот СтИл,РЛФИ Срв самуилов ВА