Старобългарски речник
просльꙁт [сѧ] 
просльꙁт [сѧ] -просльжѫ [сѧ] -просльꙁш [сѧ] св 1. Просълзя се, заплача, пролея сълзи  просльꙁ сѧ съ М Йо 11.35 З А СК вѣдѣ гі връховьнѣаго апла твоего петра просльꙁвъша сѧ горъцѣ СС Ib 12—13 ꙁане прѣданъ бꙑ(...) нъ пае просльꙁі сѧ. і въꙁдъхн. не прѣданаего раді. нъ прѣдавъшаго раді К 3а 37  падъ полож дѣтштъ прѣдъ вьсѣм. ꙗкоже вьсѣмъ въскрат гласомъ велїмъ.  отъ многꙑѧ радост просльꙁвъшемъ сꙙ. славт бога о тако слѣ данѣ мѹ С 44.26—27  мара д рее  вждъ господ.  просльꙁ їс. пото бѣ просльꙁт. гоже по малѣ хотѣ вьставт. нъ просльꙁ їс. да ловѣколюбьствꙗ. еже плакат съ плаѫштм. дѣломъ пае л словомь наѹтъ. просльꙁ їс. а не въсплака. же бо непросльꙁт отънѫдь акꙑ жестость.  неловѣколюб отъмештꙙ. а же любоплакат. то акꙑ слабо  не мѫжьствьно справьꙗѧ. нъ же положвъ млост просльꙁ С 316.5, 5—6, 7, 9, 14 аште  плаеш просльꙁ тхо. ꙗкоже  тъ С 383.5 просльꙁхъ многашд толкꙑ благꙑн҄ꙙ С 430.4 2. Прич. мин. деят. като същ. просльꙁꙑ сѧ м ед ὁ δακρύσας Този, който се е просълзил воле ѹбо слъꙁꙑ ѹпѹшташ ꙗко надъ мрътвъмъ. прослъжъшѹѹмѹ сꙙ.  мрьтва лаꙁарꙗ вьскрѣшьшѹ С 457.16—17 М З А СК СС К С Гр δακρύω прослъꙁт [сѧ] Нвб просълзя [се] ОА ВА НТ НГер ЕтМл БТР АР