Старобългарски речник
поност 
поност -поношѫ -поносш несв св 1. Хуля, оскърбявам, ругая блажен есте егда поносѧтъ вамъ З Мт 5.11 А, СК.Срв. СЕ 86а 6 тожде же  раꙁбонка распѧта съ нмъ поношаасте. емѹ М Мт 27.44 З, СК.Срв. Мк 15.32 М З блажен бѫдете ... егда раꙁлѫѧтъ вꙑ  поносѧтъ М Лк 6.22 СК въꙁдаждь сѫсѣдомъ нашімъ. седмерцеѭ въ нѣдра іхъ. поношенемь імьже поносішѩ тебѣ СП 78.12 маш ... досажденѹ т бꙑват. ꙇ порѫганѹ. поношенѹ же  ꙇꙁгънанѹ СЕ 90b 1  вдѣ нѣкога въ свꙙттельстѣ лѣпотѣ въꙁбѹждаѭшта .  поносꙙшта мѹ о сьнѣ С 275.24 2. Укорявам, порицавам тогда наѧтъ поност градомъ ... ꙁане не покаашѧ сѧ М Мт 11.20 З понос невѣрьствю хъ  жестосръдью М Мк 16.14А 3. Прич. сег. деят. като същ. поносѧ м ед поносѧще м мн [ὁ] ὀνειδίζων, οἱ ὀνειδίζοντες Този, който хули, оскърбява [тези, които хулят, оскърбяват] ѡтъ гласа поносѩщаго СП 43.17 поношеніѣ поносѩштеіхъ тебѣ нападѫ на мѩ СП 68.10 отъвѣштаѭ поносѩштїмъ мьнѣ слово СП 118.42 М З А СК СП С Гр ὀνειδίζω διακωμῳδέω Нвб Ø