Старобългарски речник
отътръгнѫт 
отътръгнѫт -отътръгнѫ -отътръгнеш св 1. Изтръгна, отделя със сила, откъсна сѫшт же блꙁъ цѣсара. бꙗхѫ  да отъстѫптъ.  не можаахѫ отътръгнѫт го ...  два ... въꙁмогошꙙ отътръгнѫт рѫцѣ го отъ ѹꙁдꙑ кон҄ьнꙑѧ цѣсарꙙ С 193.3, 8—9 2. Откъсна, отделя някого от някаква среда, общност и под да прѣжде же отъ дрѹжнꙑ отътръгъше. лютꙑѧ  беꙁмілоствꙑѧ слѹгꙑ дꙗволовꙑ. костанꙿтна патрк҄ꙗ на ꙁем сѫшта. агг҄елъ же бж на небес бꙑвъ. растръꙁавъше же рꙁꙑ мѹ. ьстьнѫѭ го главѫ отъсѣкошꙙ С 64.3 Образно. слѹга глагола. боже помагаѧ рабѹ свомѹ алеѯанꙿдрѹ. помоꙁ  мнѣ грѣшнѹѹмѹ. отътвръгн (погр. вм. отътръгн, Майер, с. 166) мꙙ отъ скварꙑ гнꙋсънꙑѧ.  отъ лъжементꙑхъ богъ С 160.20 3. Прен. Привлека, подлъжа някого да мине на моя страна паулъ рее. правь сълъга. несоже штѹжда сътвор наѹенꙗ отьца твого дꙗвола. не можеш бо нкогоже отътръгнѫт. раꙁвѣ лъжеѭ. насъ же не маш въсхꙑтт. аште  цѣсарьство намъ обѣштаваш. гоже тꙑ лхъ с С 2.11—12 Изч С Гр ἀποσπάω [вар. ἀφίστημι] συναρπάζω Нвб оттръгна ВА НТ НГер ЕтМл ДА