Старобългарски речник
отъмѣтатI 
отъмѣтат -отъмещѫ -отъмещеш несв 1. Отмятам, махам, отмахвам от себе си ѹже ѹбо. вѣньца въꙁложшꙙ на нꙗ. она же растръꙁавъша отъметаста С 138.23—24 2. Отхвърлям, отричам, осъждам просльꙁ їс. а не въсплака. же бо непросльꙁт отънѫдъ акъ жестость.  неловѣколюб отъмештꙙ. а же любоплакат. то акꙑ слабо  не мѫжьствьно справьꙗѧ С 316.11—12 не отьметат ськаꙁанѣ хъ МЛ I А8 Отказвам, забранявам. ꙁапрѣщаетъ т гь. ꙇ ꙁгонтъ тѧ трѧсавце ... велтъ т ꙇꙁт. ꙇсего раба ... отъметаетъ бо т пѫт прѣходънꙑѩ. ꙇ вꙿсѧ стьꙁѧ. ꙇ ꙁатварѣетъ т вꙿсѧ двьр въходънꙑѩ СЕ 48b 23 3. Прич. сег. деят. като същ. отъметаѧ м ед ὁ παραιτούμενος Този, който отхвърля, отказва стьлѣн стьл.  ловѣка въ прьвꙑ постав. владꙑьскꙑ санъ. отъметаѧ ѹбо вьера. владꙑьскꙑ л҄егеонъ С 463.7 Изч СЕ С МЛ Гр ἀπορρίπτω παραιτέομαι отъметат отьметат Нвб отмятам [се] несв отметна [се] св ОА ВА НТ Дюв НГер ЕтМл БТР АР ДА