Старобългарски речник
ослѹшьлвъ 
ослѹшьлвъ -ꙑ прил 1. Непокорен; невярващ ѡ веле несъмꙑшл҄ен льжхъ ѹтел҄ь. ѡ ослѹшьлвꙑхъ отьць С 323.28 ꙙда поꙁнашꙙ творьца. а ослѹшьлв отьц глаголаахѫ кто сь стъ С 324.1 2. Като същ. ослѹшьлв м мн οἱ ἀπειϑοῦντες, οἱ ἀπειϑεῖς Непокорните, невярващите хора; неверниците не бѫд нктоже лхъ поꙁъванꙗ. ꙗко бꙑ сѣмꙙ ослѹшьлвꙑхъ въ пагѹбѫ С 319.14—15 обратꙙтъ сꙙ срьдьца отцемь на ꙙда.  ослѹшьлвꙑмъ на мѫдрость правьдвꙑхъ С 320.28—29 ослѹшълв мѫдростѭ правьдвꙑхъ. обратте сꙙ къ ꙙдомъ свомъ. навꙑкнѣте тана божа С 324.8 Изч С Гр ἀπειϑής ослѹшълвъ Нвб Ø