Старобългарски речник
омот 
омот -омоѫ -омош св 1. Намокря, наквася, навлажня ꙇ обраштъ сѧ къ женѣ рее смонѹ. вдш л сѭ женѫ. въндъ въ домъ тво. водꙑ на ноѕѣ мо не дастъ. с же слъꙁам омо ноѕѣ мо. ꙇ власꙑ свомі отьре М Лк 7.44 З А СК ꙇ тъ въꙁглашъ рее. оте аврааме помлѹ мѧ.  посъл лаꙁарѣ да омотъ конецъ пръста своего во водѣ.  ѹстѹдтъ ѩꙁкꙑ мо. ѣко страждѫ въ пламен семь М Лк 16.24 З А СК ꙁаѹтра бо рее їс ммодꙑ въ градъ въꙁалка ... въꙁалка же по пѣнамъ влънънꙑмъ ход.  ногѹ въ водѣ не омо С 344.24 2. Потопя, натопя, топна [в ястие] отъвѣшта с. тъ естъ емѹже аꙁъ омоъ хлѣбъ подамъ. ꙇ омоь хлѣбъ дастъ юдѣ смоню скаротъскѹѹмѹ М Йо 13.26 З 3. Прич. мин. деят. като същ. омоь м ед ὁ ἐμβάψας Този, който е потопил, натопил онъ же отъвѣщавъ рее. омо съ мъноѭ рѫкѫ въ солло. тъ мѧ прѣдастъ М Мт 26.23 З А СК не омоь сѧ ἄβροχος Ненамокрен, сух ꙁаклнаѭ тѧ бгомь сътворьшмъ вꙿсѣьскаа ... пробвꙑ жьꙁломь море. ꙇ люд своѩ ногам не омоьшам сѧ проведъшемъ СЕ 52b 11—12 омот сѧ М З А СК СЕ С Гр βρέχω βάπτω ἐμβάπτω ἀποπλύνω омоіт Нвб омоча ’намокря’ диал НГер ЕтМл