Старобългарски речник
маломощь 
маломощь - м Недъгав, сакат, немощен човек нъ егда творш пръ. ꙁов нштѧѩ маломошт. хромꙑ слѣпꙑ М Лк 14.13 З добрѣа т естъ маломоштѭ въ жвотъ вънт. неже обѣ рѫцѣ мѫштю т вь ћеонѫ М Мк 9.43 З аще естъ ꙇмѣѩ. да подастъ цркве. л маломощ СЕ 44b 4 тъ же блаженꙑ гргор. гꙿда сѣдѣаше въ хꙑꙁнѣ сво.  псааше. прде къ н҄емѹ маломоштъ. молꙙ   глагол҄ꙙ С 119.28  дастъ маломошт ѕ҃ ꙁлатцъ С 120.7 прде тъ жде маломоштъ къ блаженѹѹмѹ гргорѹ глагол҄ꙙ С 120.9 ; повелѣ сак҄еларѹ свомѹ въ днъ дьнь. дноѭ првест в҃ї маломошт. на трапеꙁѫ своѭ да обѣдѹѭтъ сь н҄мъ С 121.9 Изч М З СЕ С Гр ἀνάπηρος κυλλός πτωχός маломошть маломоштъ Нвб Срв маломощен ’слабоумен’ ОА ВА Дюв НГер ЕтМл