Старобългарски речник
лѫкавьнъ
лѫкавьнъ
-ꙑ
прил
1. Лукав, коварен, зъл
аще ѹбо вꙑ лѫкавьн сѫште. ѹмѣете даанѣ блага даѣт ѧдомъ вашмъ. кольм пае отцъ вашъ же естъ ннбсехъ. дастъ благаа просѧщмъ его
М
Мт 7.11
З
родъ съ лѫкавънъ естъ. ꙁнаменѣ штетъ
М
Лк 11.29
ѹтвръдшѩ себѣ слово лѫкавьно. повѣдѣшѩ съкрꙑ сѣті. рѣшѩ къто ѹꙁьрітъ ѩ
СП
63.6
дѹс лѫкавьн прогонм бꙑваѭтъ
С
479.21
2.
Като същ.
лѫкавьнꙑ
м
ед
ὁ πονηρός
Лукавият, дяволът
ꙗко бо ꙁ дѣвцꙙ ꙁт црю. вѣдѣаше лѫкавънꙑ
С
245.25
М
З
СП
СЕ
К
С
Гр
πονηρός
πονηρευόμενος. [вар. παράνομος]
лѫкавънъ
Нвб
лукавен
остар
ВА