Старобългарски речник
лѫкавъ 
лѫкавъ -ꙑ прил 1. Лукав, коварен, зъл, лош плем аспдово. како можете добро глат. лѫкав сѫще СК Мт 12.34 благꙑ лкъ. отъ блага съсѫда ꙁностъ благаꙗ.  лѫкавꙑ лкъ. отъ лѫкава съсѫда ꙁностъ лѫкаваꙗ СК Мт 12.35 естъ бо дръꙁъ ꙁъло творт. ꙇ лѫкавъ обръпьтт. не ѹбо же сѧ его СЕ 88b 7 не прільпе мьнѣ сръдьце лѫкаво СП 100.3 2. Като същ. лѫкавꙑ м ед ὁ πονηρός Лукавият, дяволът  не вьведі насъ въ скѹшене. нъ ꙁбаві нъ ѿ лѫкавааго А Мт 6.13Б сь же о себѣ вельмѫдрова т побѣд лѫкавꙑ С 522.11—12 онъ же по сѫшт вь н҄емъ простост. творѣше  ꙗже на враꙿбѫ. кѹпно же  прокаꙁьства лѫкавааго вѣдьі  боѧ сꙙ С 516.22—23 мат҃ боу благолⷭ҇овленаѣ. ѹблаж дшѫ моѫ. еѫже лѫкав понорьлв ꙁьлоѹб. ѡкаѣнаго мѧ ѹловьль ТФ А 14 М З А СК Б Е СП СЕ С ТФ Гр πονηρός σκαμβός λῆρος μιαρός τῆς πονηρίας Нвб лъкав ЕтМл лукав ОА ВА АК НТ Дюв НГер ЕтМл БТР АР ДА