Старобългарски речник
любъвьнъ 
любъвьнъ -ꙑ прил 1. Който се отнася до любовта в християнския смисъл на думата да бѫдемъ въ істнѫ тѣло едіно. не тѣлеса къ себѣ съмѣшаѭште. нъ дшѫ къ себѣ. съвѫꙁомь любовънꙑмь совъкѹплѣѭште К 9b 12 нъ дѹшꙙ кѹпьно къ любьвънѹѹмѹ сьвѫꙁѹ. прклѹпьꙗѭште. сце можемъ пространо насꙑтт сꙙ прѣд лежꙙштꙙѧ трепеꙁꙑ С 424.1—2 ꙗкоже ( въ) съдрав трѹдолю(б)ъвьньі (погр. вм. трѹдъ любъвьньі, Минчева, с. 44) по(с)пѣшен(м)ь гнь дѣлес(ъ) покаꙁоват ЗЛ Iа 6 2. Любещ, който обича, привързан е към някого, към нещо  ꙁде ркаѧ левъ.  акꙑ отьць любовънꙑ прмлетъ ꙙдо сво. тако пртекъ львъ ско на праведьнка С 166.21 3. Като същ. любъвьнаꙗ ср мн τῆς ἀγάπης Проява на обич, на внимание  ѹмꙑвъ мѹ ноꙁѣ.  вьса любьвьнаꙗ обаввъ. прѣдъстав мѹ хлѣбъ С 524.9 Изч К С ЗЛ Гр τῆς ἀγάπης любовънъ любьвънъ любьвьнъ Нвб любовен ОА ВА АК НТ Дюв НГер ЕтМл БТР АР ДА