Старобългарски речник
саꙗ 
саꙗ -ꙗ м ЛИ 1. Исая [Исаия] — един от четиримата велики пророци от Стария завет [ок. 740—700 г.], пророчествал в Ерусалим по времето на юдейските царе Озия [785—742 г.], Иоатам [742—735 г.], Ахаз [735—715 г.] и Езекия [715—687 г.] [Ис 1.1; срв. 4 Цар 15—20; 2 Пар 26—32]. Пр. на 9 май да събѫдетъ сѧ рееное пророкомъ. ꙇсаемь глѭщемь М Мт 8.17 З А СК лцемѣр. добрѣ пророъствова о васъ саѣ глѧ М Мт 15.7 З ꙇ въꙁдашѧ емѹ кънгꙑ саѩ пророка М Лк 4.17А, СК мⷺца маⷺ҇ ꙁ стаго прⷬ҇ка саѩ А 146а 26 ѣко на гѣ твръда. г. ѡ саѧ. тако глетъ гъ. отъвръста бѫдѫтъ врата твоѣ їерслме Е 30а 12—13 добрѣ ѹбо сего раді прогласі. о васъ ісаі. пророкъ глѧ К 1а 8 како ѹбо ѹбсте саѭ. како ꙁахарѭ. како когождо отъ пророкъ С 433.11 пото не сьвѣштаваасте сꙙ на манасѭ гда саѭ плоѭ прѣтрааше С 397.1 2. Исая — име на мъж, споменат в словото за мъчението на Йона и Варахисий от Супрасълския сборник съпса же памꙙть стꙑхъ. саꙗ нѣкꙿто менемь. сꙑнъ адавовъ отъ ꙁемьѧ сꙑ арꙁанінъскꙑ С 271.20 М З А СК Б Е К С Гр ᾿Ησαΐας ᾿Ησαΐας. От евр. ҄Iěša, ‘҄iāhu, ҄Iěša ‘҄iāh “Яхве е спасител”. ꙇсаѣ ꙇсаꙇѣ саꙗ ісаі Нвб Исая ЛИ СтИл, РЛФИ НГер