Старобългарски речник
ꙁнаментъ 
ꙁнаментъ -ꙑ прил 1. Който носи знак, на който е поставен знак; определен, известен да ꙗкоже ѹбо ношаахѫ сꙙ сквоꙁѣ рѣкѫ добрꙑмъ мѫенкомъ тѣлеса ... цї же отъ хрьстолюбьць вьꙁемъше тѣлеса мъ. муромъ помаꙁавъше. положшꙙ на мѣстѣ ꙁнаментѣ С 67.10—11 2. Известен, прославен, познат поважденъ же бꙑвъ отъ отьца свого дꙗвола. пакостьнкъ ... рее. д въ темьнцѫ.  ѹстро м на ѹтрꙗ ѧже маш ꙁнаментꙑ мѫжꙙ. нарцамꙑѧ крьстꙗнꙑ С 58.23—24 Изч С Гр ἐπίσημος περιφανής Нвб знаменит ОА ЕтМл МлБТР АР РБЕ ЕтБАН БТР