Старобългарски речник
двгнѫт 
двгнѫт -двгнѫ -двгнеш св 1. Раздвижа, придвижа, помръдна събраѭтъ же брѣмена тѧжъка  не ѹдобь носма. ꙇ въꙁлагаѭтъ на плещта лвска. а пръстомъ свомь не хотѧтъ двгнѫт хъ М Мт 23.4 ЗI А прпаде рѣка храмнѣ то. ꙇ не може двгнѫт еѩ М Лк 6.48  ѹстьнѣ оскврьн҄еньꙗ сѫшт спльн҄енѣ. двгнѫт покѹшѫ сꙙ С 528.6 2. Подкарам, поведа [стадо, хора] ї двіже ѣко овьцѩ люд своѩ СП 77.52 вьсѫ бо тварь двгнѫвъ на н҄хъ. въсѫ обрѣте побѣдмѫ доброѭ дѣтѣлѭ мѫжь С 96.23 3. Прен. Предизвикам [гняв, злоба и под.] боꙗаше бо сꙙ да како слово нѣко скврьньно. отъ грѣшьною ѹстьнѹ ѧ ꙁлѣꙁъ. двгнетъ на н҄ѫ гнѣвомъ сѫдѭ С 391.17 М З А СП С Гр κινέω σαλεύω ἀπαίρω Нвб двигна остар ОА ВА Дюв РБЕ