Старобългарски речник
давꙑдъ 
давꙑдъ -а м ЛИ 1. Давид — старозаветен цар на Юдея и Израил [ок. 1004—965 г. пр. н. е.], наследник на Саул; един от авторите на псалми в Псалтира, наред със Соломон, Асаф, Еман, Етан и др а самь давдъ глетъ въ кънгахъ псаломъскꙑхъ М Лк 20.42 З гла мъ како ѹбо давꙑдъ. дхмъ нарцаатъ і га глѧ М Мт 22.43 З А СК тѹ въꙁвраштѫ рогъ даві. ѹготовахъ свѣтльнкъ хѹ моемѹ СП 131.17 нꙑнѣ поетъ пркъ ддъ вьпѩ  глѧ СЕ 87b 21 ꙇ се глѧ блаженꙑ дадъ К 7а 29 тѹ давꙑдъ отьцъ бж. ж н҄егоже по пльт хс род сꙙ.  то глагол҄ѫ давꙑда  їѡнѫ  соломѡна. тѹ самъ їѡанъ велкꙑ С 451.5—6, 7 ѣкоже слꙑшмъ браⷮ҇ѣ блаженааго дда Р II 3.17 2. Давид — български болярин [неизв. —976 г.], син на комит Никола и брат на цар Самуил аꙁъ самол рабъ бж() полагаѫ памѧть (ѡтьц)ꙋ  матер  брат(ꙋ) (н)кола рабъ бж ... давдъ [!] СН М З А СК СП СЕ К С Р СН Гр Δαυίδ От евр Dā҄uīd ’любимец’ даудъ даудъ Нвб Срв Давид ЛИ Давидко ЛИ СтИл,РЛФИ