Старобългарски речник
вѣщат 
вѣщат -вѣщаѭ -вѣщаш несв 1. Казвам, говоря вѣшта же съ о смръті его. он же мьнѣшѧ ѣко о ѹспені съна глетъ А Йо 11.13 бмѹ же мѹ  не вѣштаѭштꙋ нꙿсоже. глагола мѹ кнꙙꙁъ послѹша мене алеѯандре  пожьр богомꙿ С 156.18  ѧꙁꙑц нѣмѹѭштї навꙑкнѫтъ вѣштат мръ С 325.24 а аште кто  отъ ждовъ реетъ. не моштьна  ѹдьна вѣшташ ... како можетъ. въ ꙁатворенахъ двьрехъ пльть прот С 501.30  лактꙑ ѳомѫ потꙑкаахѫ  намаꙗахѫ ома. да тькмо не вѣштаахѫ брьвьм к н҄емѹ. не глаголахомъ л т прѣжде вдѣхомъ га С 502.18 боже т помоꙁ марне (!) правь т вещаѧ РН2 2. Прич. мин. страд. като същ. вѣщано ср ед τὸ λεχϑέν Казаното  понеже ново бѣ  двъно рееное мъ. н ѹенц же раꙁѹмѣшꙙ вѣштаанааго С 488.6—7 хѹлꙑ вѣщат на кого λοιδορέω, κατά τινος Хуля, клеветя някого бѣсъ же хѹлꙑ вѣштааше на антонꙗ  на павъла С 172.15—16 А С РН2 Гр φημί λέγω λαλέω φϑέγγομαι κηρύσσω προσδιαλέγομαι συμβουλεύω вѣштат Нвб вещая поет ОА ВА ЕтМл БТР АР РБЕ