Старобългарски речник
артем 
артем -ꙗ м ЛИ Артемон — християнин, презвитер в Лаодикия, умр. мъченически по времето на имп. Диоклециан [284—305 г.]. Пр. на 13 април [в Месецослова на Великата Църква през IX в. на 12 април, според български извори от X—XI в. на 24 март] мѣсꙙца марта кд. страсть свꙙтааго сттел҄ѣ  мѫенка. артема С 220.9 ссн же епскопъ кѹпꙿно  съ преꙁвутеромъ артемомъ. въшедъ въ цръквште артемдово. вьса капшта съкрѹш С 220.25 комсъ ... повелѣ вономъ свомъ оседълат мѹ кон҄ь цѣсарьскъ. да въшъдъ въ орѫж (!) свомъ въ црькъве ... метъ же епскѹпа сснꙗ.  съ арѳемомъ преꙁвутеромъ С 221.21—22 шъдъ ѹбо вьꙁвѣст епскѹпѹ. ꙗко рабъ бож артемѡнъ вь тьмнц сѣдтъ С 225.28 комсь глагола. по правьдѣ нарее сꙙ артемонъ. ꙗкоже бо мьн҄ѫ то рабъ с богꙑн҄ꙙ артемдꙑ.  ꙁа н҄еже тождементъ с С 226.28 свꙙтꙑ артемонъ глагола слоѭ хрстосовоѭ.  рафала архагг҄ела ꙁвѣр сѧ ꙁморхъ С 231.6 С Гр ᾿Αρτέμων артемъ арѳемъ артемонъ артемѡнъ Нвб Срв Артем м ЛИ Артемов ФИ СтИл, РЛФИ