Старобългарски речник
аполонъ 
аполонъ -а м ЛИ 1. Аполон [Феб Аполон] — древногръцки бог на светлината, пастирския живот, изкуствата и предсказанията, предводител на музите и лечител. Син на Зевс и Лето с же же блꙁъ дꙗ. глагол҄емꙑ аполонъ. не отъ блѫда л род сꙙ. отъ женꙑ рекомꙑѧ лтѹс. ꙗже не род л того въ пѹстꙑн҄ асстѣ посрѣдѣ дъвою дѫбѹ С 8.1—2  прстѫпвъ васлскъ къ крадѣ рее жерьцемъ. то стъ нмꙙ богѹ вашемꙋ. он же рѣшꙙ аполонъ С 21.3 он же рѣшꙙ ні. нъ трѣбѫ богѹ аполонѹ твормъ дьнесь. стꙑ же къ н҄мъ. да кꙿто стъ сі аполонъ хотѣлъ бꙑхъ ѹвѣдѣт С 27.4, 6 2. Аполоний — дякон от Антиноя [Египет], християнин, умр. мъченически заедно с Филимон по времето на имп. Диоклециан [284—305 г.]. Пр. на 14 декември мⷺца деⷦ҇ г҃ ҃ꙇ ... стѹю мⷱкѹ флмона  аполона А 129b 21 А С Гр ᾿Απόλλων ᾿Απολλώνιος аполѡнъ Нвб Срв аполон ОА Аполон ЛИ СтИл,РЛФИ