Старобългарски речник
антон 
антон -ꙗ м ЛИ 1. Антоний Велики [251—356 г.] — един от основоположниците на отшелничеството. Роден в Кома до Хераклеополис [дн. Ахна] в Среден Египет. Пр. на 17 януари мⷺца еноⷬ҇ ... ꙇⷤ҇. стаго оца наⷲ҇. прнⷣ҇аго антонѣ. наставьнка пѹстꙑⷩ҇нкоⷨ А 141а 17 мⷰѣ ꙁі. антонꙗ. евⷢ҇а ѡⷮ҇ маⷣ҇ псⷩ҇а е҃ септꙙбра СК 149b 20 достона творѧ тѧ. ꙇ ѹѧстью стꙑхъ. ꙇ прⷣ҇ѣбънꙑхъ оць нашхъ. ꙇ постьнцѣхъ. анътоню. ефьтмѹ. савѣ. хартонѹ. ꙇ же съ нм СЕ 92b 24—25 юноша прведенъ бꙑстъ къ блаженѹѹмѹ антоню С 171.18 бѣсъ же хѹлꙑ вѣштааше на антонꙗ  на павъла С 172.16 2. Антоний — име на монах от Х в., познато само от надгробен надпис сьде поваетъ отъцъ стъ анътѹн КН А СК СЕ С КН Гр ᾿Αντώνιος анътон анътѹн Нвб Антоний, Антони СтИл,РЛФИ