Терминологичен Речник
слѹхъ  
слѹхъ -а м психол. Слух ( ἀκοή, ἡ ) . Едно от петте сетивни възприятия, което св. Йоан Дамаскин разглежда на второ място. Негов предмет са гласът (звукът) и шумът, в които възприема високото, ниското, гладкото, слабостта и силата: в͠ ѹвьство сть слѹхъ, гла(с)мъ  тъпътъмь сꙑ ѹтельно. раꙁѹмѣть же хъ тьность  тꙗжесть, гладость  мальство  вельство ЙЕ Бог 189a 6 – 10 Подобно на обонянието (и за разлика от зрението) възприема не по права линия, а „отвсякъде“: вдъ по правꙑмъ рьтамъ вдть, а обѹхъ есть  слѹхъ не въ прꙗмь есть тъью, нъ всюдѹ ЙЕ Бог 183a 8 – 11 Благодарение на него и на езика се предават мислите. Изключение от това сред разумните твари правят единствено ангелите ЙЕ Бог. 107a 6 – b 4. Управлява се от мозъка като негов господар и цар: лко бо око ꙁрьцанмь л ѹхо слꙑшанмь л ноꙁдр обѫханꙗ слоѭ л ѹста словесемь  ще же въкѹсомь л осѧꙁан дрьжанмь, акꙑ свомѹ владꙑцѣ  цѣсарю ѹмѹ когожьдо каьство сповѣдаѭтъ  раболѣпьно съкаꙁаѭтъ ЙЕ Шест 230b 4 – 18 Син. слꙑшань Сем. гн. дѹша, ѹвьство, осѧꙁань, прѩть, вдъ, обон҄ꙗне, въкѹсъ, твортво, тьность, тѧжьсть, гладость, мальство, вельство