арстотел҄ь -ꙗ м онтол. Аристотел ( Ἀριστοτέλης, ους, ὁ ) , 384 – 322 г. пр. н. е. – древногръцки мислител с ключово значение за европейската философия. Към времето на Йоан Екзарх той е един от стълбовете на образованието и науката във Византия. Част от ръкописната традиция включва неговото име в разширената версия на заглавието на „Шестоднева“ и го посочва наред с главните му източници – св. Василий Велики, Йоан [?Дамаскин], Севериан от Гавала и др., което уж е засвидетелствано в Пролога: ШЕСТОДЬНЬѤ СЪПЬСАНО ІОАНОМЬ ПРЕꙀВТЕРОМЬ ксархомь отъ свѧтааго васлꙗ, оана  сеурꙗна  арстателѣ флософа  нѣхъ, ꙗко же самъ съвѣдѣтельствѹтъ въ пролоꙁѣ ЙЕ Шест 7a 18 – 28 В действителност там името на Аристотел не се споменава. В „Шестоднев“ обаче широко присъства неговото учение за елементите, макар то да стои в специфичен богословски контекст. Когато Аристотел е споменат по име, отношението към него не е еднозначно. Той получава одобрение по отношение на възгледа му за облата форма на слънцето и звездите, за тяхното привързване към небето и за кръговото им движение заедно с него: о велкѹю свѣтльнкѹ  ꙁвѣꙁдахъ... стъ л мъ обраꙁъ обьлъ сътворенъ,  аще сѫтъ небес првѧꙁан,  аще съ небесемь объходѧтъ въ крѫгъ, ꙗкоже нꙑ стъ вдѣт, л аще  сам о себѣ творѧтъ шьст. стъ же о семь комьжьдо арстотель флософъ хꙑтрѣ ѹкаꙁалъ  раꙁдрѧдлъ добрѣ ЙЕ Шест 140d 12 – 141a 2 Рязко отрицателно обаче е отношението към едно друго учение на Аристотел – за особения състав на небесното тяло като изградено от някакъв особен пети елемент. Предизвиква учудване как той самият не се съмнява в своите думи, след като те противоречат на Платон и на първите философи и физиолози, които приемат, че небето се състои от четири прости стихии, понеже е видимо... Според тях няма нищо, което да е видимо без огън и осезаемо без земя: како л свохъ словесъ сѧ не ѹсѫмьнѣ, м же пѧто тѣло повѣдаш небесьно кромѣ етꙑръ стух сѫще? с же словеса сѫпротвьна сѫтъ твомѹ ѹтелю платонѹ  пръвꙑмъ флософомъ  фсологомъ, же мѣнѧтъ небо бꙑвъше съложено етꙑрьм стух простꙑм, мьже вдмо стъ... ньто же бо, глаголѭтъ, нѣстъ вдмо беꙁъ огнѣ, н пркосьно бе- ꙁемлѧ ЙЕ Шест 20a 20 – b 16 Най-голямата опасност на Аристотеловото учение за небето е в това, че макар то да е видимо за най-малките живи същества и за нашите слаби очи, а освен това е разделимо и измеримо, Аристотел го поставя наравно с невидимия, недоведомия и неописуемия Бог и говори, че е без начало и без край и че е вечно: како ѹбо, арстотел,  же  мьньшм жвотꙑ тѣло стъ небесьно вдмо  хѹдꙑма ꙁѣнцама,  ѧстьм наротꙑм раꙁдѣлено  ꙁмѣрено, равьно творш съ невдмꙑмь богомь  недомꙑслмꙑмь  не опсанꙑмь,  глаголеш, ꙗко беꙁ наѧла стъ  бес коньца  прсно сꙑ ЙЕ Шест 19d 15 – 20a 4 Разсъжденията в неговите лъжливи слова водят дотам да се приеме безначалност, безкрайност и вечно съществуване на небето:  глаголеш, ꙗко беꙁ наѧла стъ  бес коньца  прсно сꙑ... на то бо прходѧтъ ѹмꙑшлѣ твохъ словесъ лъжхъ, мьже на беꙁнаѧл  прсносѫщ стѣжш небо ЙЕ Шест 20a 1 – 14 Обаче [по един парадоксален начин, поради своята неправилност] със самото това, че [светът] има изключителна продължителност във времето, Аристотеловият възглед потвърждава истинското слово [защото в този контекст схващането на онези, които учат, че създаването на този свят би могло да продължи и до осмия, и до деветия, и до десетия ден, се довежда до абсурд]: нъ ѹслꙑш тъ отъ стньнааго словесе, ꙗкоже се пакꙑ ꙁдрѧдьно мꙑ годьно продльжен по стнѣ стагрта кажетъ сѫща дѣлꙑ тѣм самѣм ꙗвлѣѭща ЙЕ Шест 237b 3 – 13 Според неговите думи няма никакъв изход и времето е вечно, така че никога не е имало начало и никога няма да има край. Но би било твърде лошо, ако по този начин той сравнява творенията с твореца и ги прави равни на Него и вечно съществуващи: ꙗкоже онъ глаголетъ рекꙑ: не шьст бо ...  годъ прсно стъ, ꙗкоже нколже не прмъшю наѧла н пакꙑ прѩт мѹ нколже коньца. да то б пакꙑ ꙁъло бꙑло ꙁѣло, ꙗкоже равьнꙑ  прсносѫщѧ твар къ творьцю прлагаѩ кажетъ ЙЕ Шест 237b 13 – 237c 1 Освен всичко друго Аристотел си противоречи и неговите премъдри слова са подобни на морската пяна, която още преди да се е струпала, се разпръсва. Те са празни, защото на небесните неща той ту приписва вечност, ту сам я отрича: нъ по стнѣ, арстотелю, твоꙗ прѣмѫдростьнаа словеса подобьна сѫтъ морьскꙑмъ пѣнамъ, ѩже  не ѹ добрѣ сѧ сътѧвъшѧ распловѫтъ. блѧд бо сѫтъ, льма же ѹтвар се прснобꙑт намѣнѣш, дрѹгоц  сѫпротвѧ сѧ свомъ словесемъ ЙЕ Шест 21b 25 – c 11 Сем. гн. флософꙗ, флософъ, фсологъ, таллъ, догенъ, дмокртъ, алъгме, пармендъ, платонъ