Text Corpus - Vapros Nikodimov
Текстов корпус
Въпросъ Никодимѡв
Заглавие на латински:Vapros Nikodimov
Жанр:Послание
Автор:Патриарх Евтимий
Дата на ръкописа:XVI в.
Дата на превода:
Дата на преписа:1554-1561 г.
Правопис:Старобългарски
Име на ръкописа:Ръкопис №116 на църковноархеологическия музей на Киевската духовна академия
Хранилище на ръкописа:църковноархеологическия музей на Киевската духовна академия
Сигнатура на ръкописа:№116
Издание:Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften herausgegeben von Emil Kałužniazki. Wien 1901
Страници:с. 221-224
doc_iddoc_197

Въпросъ Никодимѡв. Понеже въ правилох
свѧтых ѡт(ь)цъ ѡбрѣтаем мѫжьскꙋ полоу ѡт выше е͠і
лѣт расѫждати ꙗже ѡ блѫдѣ съгрѣшенїа, ѡбрѣтаем
же нынѣ, ꙗко не оу дорастъше въ връстѫ толикѫ і͗еще,
нѫ ѡт многа, да рекѫ, бѣсованїа творѧще рѫчнаа
блѫжденїа, аще и не съвръшено истеченїе. нѫ нѣкако ꙗко
вода истечет ѡт оуда съ сладострастїемь, аще таковомꙋ
тако съ скотѡм или мѫжьскым полом бѫдет, достоит
ли сих възводити на свѧщеничьство, или ни?
Еѵѳїмїа патрїарха ѡтвѣт. Въпрошенїе се
мнѡга въниманїа и страха трѣбоуеть, ꙗко да не кто,
ѡт безмѣрнаго милованїа подвижемъ, въпаднет въ Маласїанꙿскѫ
єрес(ь) или пакы, ради опаснаго истѧѕанїа, впаднет
въ Наватꙿскѫ прѣлъст(ь). Аще бо и даже до нынѣ въ нѣкыих
обычай оудръжа сѧ съходити нѣкыим доуховникѡм,
милованїемь пѡдвижимѡм, къ своимъ ихъ чѧдѡмꙿ,
нѫ опасство бож(ь)ствных правиль не тако имат. Аще аг͠гель
господа въседръжителѣ свѧщенник єст(ь) и глаголет сѧ,

222

ꙗкоже великый рече Диѡнисїе, и над бож(ь)ствными дарꙿми
молѧ сѧ, господ(ь)нь чинь имат, прочее аг͠гелское житїе
имѣти длъжень єст(ь) свѧщенник, ꙗко да достоинствоу
и милованїе имат. Сего ради о чистотѧ тѣлеснѣй мнѡго
ѡпасство трѣбѣ єст(ь) хотѣщомꙋ на свѧщенничьскый
възыти степень, ꙗкоже рече апостолъ: „Братїе, молѧ вы,
прѣдставите тѣлеса ваша чиста, жрътвѫ живѫ богови”.
Достоить оубо не на лѣта юных блюсти, нѫ на желанїе,
сѫщее въ них. Сѫт бо нѣцїи въ юных, ѡт топлаго растворенїа
подвижеми, не тъчїѧ ѡт д͠і-го или е͠і-го лѣт, нѫ
ѡт тринадесѧтаго и ѡт в͠і-го къ истицанїю ѡт єст(ь)ства
понѫждаемы. Аз бо видѣх отрочѧ, не оу доспѣло дванадесѧте
съвръшити лѣт. дѣвицѫ съвръшенѣ растлившее.
И не невѣрꙋй; сѫт бо мнѡѕи свѣдѣтеле сим, иже и до
нынѣ живи съ нами сѫт. А иже стꙋденаго сълоучꙿшеи сѧ
єст(ь)ства, ни по е͠і-тих, ниже по ѕ͠і-тих лѣтѣх, нѣцїи
же ни по и͠і-тих лѣтѣх къ желанїю пѡдвижими сѫт, не
сѫщꙋ раждиѕанїю, подвижѫщомꙋ тѣх къ похоти. Тѣмже
достойнѣ непщꙋѫ таковых на свѧщенничьство дръзати;
прѣдреченыѧ же не тако, нѫ съ мноѕѣмь истѧѕанїемь и
расмотренїемь доухѡвным, да не како, съхожденїе ѡ нихь
творѧще, вина тѣх погыбѣли бѫдем по иже ѡт апостола
реченомꙋ: „Чиста себѣ съблюдай въ вꙿсем и не причащай сѧ
грѣсѣх тоуждиих”. А иже съ мѫжьскым полѡм или
съ скотѡм падшеи, ѡтнѫд възбранѣет тѣх правило. Даже
бодоистицанїа мокротѣ раждиѕанїем сверѣпѣѫть; мокротѣ
же ис тѣла истекши, прочее оувѧдает и бездѣлен
прѣбывает оудъ. Аще бо малакыѧ ѡт царствїа божїа
изгонит Павель великый, что оубо рекѫт, иже съ иным
тѣлом бѫдѫт съгрѣшили? Въ малакыѧ бо єдиноѧ или
дващи поплъзшаго сѧ и по сем много показавшаго трꙋди
єдва и по нѫжди пращает на свѧщенничьство правило,

223

инакоже никакоже; а иже съ тоуждимь тѣлом съгрѣшившаго
въсѣчьскы ѡтрѣвает. Тѣло, иже своѧ нечистотѫ
смѣшенїемь скврънным въ ино тѣло излїавшее, како чисто
наричет сѧ? Не мнѧ азь. и свѣдѣтель симь свѧтый
Іѡань постник, иже съходителнѣйши и милостивнѣйшїй
ꙗви сѧ чловѣчьскомꙋ родꙋ. Глаголет бо ѡнь сице: „Аще
кто въ дѣвꙿствѣ сый и въ мирꙿстѣмь или иночьстѣмꙿ
чинѣ и їерейстѣм, растлив же сѧ ѡт нѣкоего и аще въ
бедрѫ тъчїѧ, запрѣщенїе оубо прїѧти подобает, приходити
же въ свѧщенничьство, паче же, аще единоѧ или дващи
быст(ь); аще ли множае сего и въ афедронь, никакоже
ѡтнѫд да не приходит въ дїаконскый степень, или въ
їерейскый сань. Аще бо и онь не съгрѣши, нѫ съсѫд
растѫпи сѧ; ѡскврꙿни бо сѧ и не възꙿможно ємꙋ єст(ь)
свѧщеннодѣйствовати. Аще ли въ малакїѧ въпаднет
прѣжде прїѧтїѧ свѧщенничьска, не вѣды, что єст(ь) и
ꙗко възбранѣет єго не прїити въ свѧщенничьство, или по
неразꙋмїю или ѡт иного доушетлѣнна семꙋ наꙋчивь сѧ, и
єст(ь) чловѣкь или мѫдръ или благоговѣинь или и обоа,
запрѣщенїе оубо прїемати пръвѣе, потом же сподоблѣвати же сѧ
свѧщенничьствꙋ. Аще ли по свѧщенничьствѣ въ сїе
въпаднет, по разꙋмꙋ, єгоже прѣдрекохѡм или по невѣдѣнїю
или ѡт иного наꙋчень бывь, не быти злоу, да
прїимет запрѣщенїе, оудръжаваем єже не свѧщеннодѣйствовати,
и тако да свѧщенничьствоует. Аще ли повторит или
потретит, к томꙋ да не свѧщенничьствоует”. И сїа оубо

224

тако. Подобает же въсѣкомꙋ, произволѣѫщомꙋ на свѧщенничьства
възыти степень, чисто житїе имѣти и тѣло
несквръно, ꙗко да въ агг͠ельское постигнет достоинство.
А ꙗко аг͠гелꙿ господ(ь)нь єст(ь) свѧщенник, глаголетꙿ
бож(ь)ствный Анастасїе. Бѣше въ нѣкоем градци, лежѫщом
при горѣ Ливанꙿстѣй, презвитерь нѣкый, къ немоуже
пръвый чловѣкъ мѣста оного прїиде нощїѧ, принѫждаѧ
єго въстати и кр(ъ)стити отрочѧ єго, младо сѫще и
хотѧщее скончати сѧ. Въставь оубо презвитерь, и молитвы
начѧт свѧтаго кр(ъ)щенїа, вода готовааше и
масло. Нѫ, прѣжде, даже оуготовати сїа по ѡбычаю, сконча сѧ
отрочѧ. Възем прочеє тѡ и прѣд кръстилницеѧ положи.
Таже что? Къ аг͠гелоу сице рече: „Тебѣ, дроугꙋ моемꙋ,
аг͠гелꙋ божїю, глаголѧ власти оустоуди сѧ сїа, ѧже богъ
дарова свѧщенникѡм вѧзати и рѣшити ꙗже на небеси и
ꙗже на земли, и възврати доушѫ отрочѧте въ тѣло єго,
дондеже кръстит сѧ; не бѡ повелѣнꙿ єси прѣжде кр(ъ)щенїа
възѧти доушѫ єго. Сїа презвитероу рекшꙋ къ
аг͠гелоу, въста отрочѧ и, кр(ъ)стив сѧ, пакы ꙋспе ѡ
господи. Се єст(ь) чистоты дѣйство, сице вѣст(ь) господь
възмъздѣвати иже чистотѫ тѣлеснѫѧ нескврънѫ съхраншїих
на свое благооугожденїе и славѫ.