Старобългарски речник
ꙗꙁвлꙗмъ 
ꙗꙁвлꙗмъ -ꙑ прич прил същ ꙗꙁвлꙗмꙑ м ед ὁ πλησσόμενος Този, който е ранен, наранен; този, който има рана плакааше бо ждовъска ꙁъла ловѣкъ въ ꙗꙁвѣ сꙑ.  вѣдꙑ трьпѣт болѣꙁнь. ловѣкъ не богъ. ловѣкъ бо бѣаше а не богъ ꙗꙁвѣмꙑ С 436.12 Изч С ꙗꙁвѣмъ Нвб Срв язвен, [у]язвен