Старобългарски речник
ѹкарꙗт 
ѹкарꙗт -ѹкарꙗѭ -ѹкарꙗш несв 1. Укорявам, обиждам, оскърбявам, хуля ꙁемⷧѣ ꙁꙑблѫшті сѧ мѧтетъ. ꙇ обѣшаетъ трѫсомь. обѣшъшѧѩ на крстѣ гь. како не імѫтъ вѣрꙑ. ѣко црь естъ ѹкарѣемꙑ. тітьлъ въпьетъ К 11b 6 ѫроде  непрѣподобьне. доколѣ ѹкараш  хꙋлш богꙑ С 12.12 отъвѣшта. досаждатъ т  ѹкаратъ тꙙ црѹ С 61.22—23 тако м тво полѹа владꙑко мо анѳупате. аште сего тако оставш. то не матъ сꙙ лѣнт  тѣхъ самѣхъ цръ ѹкарат С 102.23—24  глагола къ блаженѹѹмѹ кодратѹ. послѹша ѹбо мене.  остан сꙙ бѣсованꙗ свого. поꙿто санъ сво  родъ сво ѹкарѣш С 115.2—3 нъ аште хоштете мꙙ жва поѧт. молте странꙿнааго того ловѣка гоже то бте  ѹкарѣте С 536.12 тѹ ѹбо пакꙑ ѧ старꙿца бѣсъ.  повръже го на ꙁем.  наꙙ ноꙁдрьм  ѹстꙑ глат хѹлꙑ.  ѹкарат беꙁаконнѣ  неподобꙿнѣ правьдꙿнааго С 554.2 2. Прич. сег. деят. като същ. ѹкарꙗѭще м мн οἱ ὑβρίζοντες Тези, които укоряват; хулещите ꙿто же то стъ же онъ хоштетъ. намъ. да вѣштамъ словеса ꙗже сѫтъ пльна тхост.  кротост. ꙗкоже  тъ глаголааше глагол҄ꙙ. ѹкарѣѭштмъ го аꙁъ бѣса не мамъ С 380.6 К С Гр ὑβρίζω ἐξυβρίζω ѹкарат ѹкарѣт Нвб укарям диал ОА ВА Дюв РРОДД ДА Срв укарисам, укарисвам, укарисувам диал НГер укорявам ОА ВА Дюв НГер ЕтМл БТР АР