Старобългарски речник
доброговѣнъ 
доброговѣнъ -ꙑ прил Богобоязлив, благочестив, набожен  нарекошꙙ некꙿтарꙗ нѣкого. мѫжа мента  доброговѣна. кротъка обраꙁомъ С 202.13 слꙑшавъ же мѫжъ нѣкто доброговѣнъ. менемь аудсотъ. ꙗко съконьаста сꙙ стаꙗ ... прде  скѹп ѹ стражъ тѣлесѣ стоую С 270.22 Изч С Гр εὐλαβής Нвб доброговеен, доброговейни остар МлБТР