Старобългарски речник
властел҄ь 
властел҄ь -ꙗ м 1. Властелин, владетел ѡ дѫбе блаженꙑ. гоже цѣсаре ътѫтъ. властеле  вельмѫжꙙ любꙙтъ С 354.5—6 2. В християнството — власти, един от деветте ангелски чина в небесната йерархия егоже трепещѭтъ. вдмаа  невдмаа. аћл ꙇ архћл. прѣстол ꙇ гдествѣ. властел ꙇ дръжавꙑ СЕ 45b 21 подъ властел ѹненъ бꙑт εἰμὶ ὑπὸ ἐξουσίαν τασσόμενος Подчинен съм, намирам се във властта на някого ꙇбо аꙁъ лвкъ есмъ подъ властелꙑ ѹненъ. ꙇмѣѩ подъ собоѭ воѩ М Лк 7.8 Изч М З А СЕ С Гр ὕπαρχος [вар. έ᾿παρχος] Нвб властел остар поет ОА РБЕ Срв властелин ВА МлБТР ЕтМл ЕтБАН АР РБЕ БТР